fb ПОМНИ

Прочетох една статия, която бие тревога, че Фейсбук запазвал всичката информация, която човек качва за себе си. Това е голям ужас. Не можеш да изтриеш снимка, нито изказване. Макар че ги триеш и скриваш, те си остават някъде по сървърите им. Оказва се, че това се отнася изобщо за всичко качено в интернет. Всички до един са много възмутени. С изключение на неколцина, които казват: "Като искаш да не остава нищо за теб, защо го качваш изобщо?". Помислих си, че Фейсбук всъщност отразява живата реалност. Всичко, което направим в този живот, се записва и не може да се изтрие, колкото и да го крием и трием. Тогава остава въпросът мислим ли какво правим. И ако искаме то да не съществува, защо го правим? Фейсбук просто ни напомня, че постъпките ни оставят една неизтриваема следа и един ден ще трябва да носим последствията за това, а когато дойде време, ще застанем пред Твореца на вселената, за да понесем отговорност за живота си.

Прошката е онова средство, единствено такова, което може да ни освободи от ужасното ни наследство. И това не означава изтриване, а раждане отново!


Photo: http://abstract.desktopnexus.com/wallpaper/158384/

ВОЙНАТА НА ЦВЕТЯТА

Един приятел един ден ми разказа нещо интересно. Поне за мен. Седял си някъде той и си гледал - да не кажа, блеел - наляво-надясно. И какво да види? Една голяма купчина боклук пред него. Била много грозна. А върху тази грозна купчина боклук красиво и нежно цвете било поникнало, разлистило се и цъфнало. Било невероятно красиво. Навръх боклука. Контрастът бил голям. Но да оставим контраста. Това, което ме порази, е, че нежното цвете ни най-малко не се трогвало от огромната купчина боклук под себе си, но пръскало своята красота и вероятно своя аромат.
Поразява ме колко много аз се влияя от условията около мен. Ако седя на някоя купчина боклук, ми е много трудно да се усмихвам и да пръскам някакъв аромат. По-скоро се задавям от вонята около себе си. И съм склонен да се вмириша и аз. Да стана като боклука...
Всъщност, ако съумея да държа ценностите и градивността сред един деградирал и морално западнал свят, аз ще бъда един от факторите за промяна.
Мисля си, че вместо да бълваме непрекъснато недоволство и осъждение, можем да показваме един красив и светъл път, по който, ако човек тръгне, ще преобърне купчините смет в градина.
Ако едно малко цвете може да стои верно на своята природа да краси и пръска аромат, то колко повече новороденият човек, венецът на Божието творение, може да започне да отразява Създателя си, а не греха и разрухата в това опако и извратено поколение.
За мен е привилегия да живея в това време, в което можем да участваме в изграждането на Божието царство в нашата страна.
Въпросът е дали сме едно от цветята, пръскащи аромат и красота, макар и върху купчината боклук, или сме се превърнали в част от купчината смет и заедно с всички крещим и се замеряме с кал?

Фото: http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=852639

НЕКА ДА Е ЧИСТО

מִֽכָּל־מִשְׁמָר נְצֹר לִבֶּךָ כִּֽי־מִמֶּנּוּ תֹּוצְאֹות חַיִּֽים
Сутринта влязох в банята. Малкото куче беше сътворило няколко "бисквитки". Правилата бяха нарушени. "Курабийките" бяха разхвърляни почти навсякъде по плочките. Въпреки че ми се спеше, се запретнах да поправя стореното. Е, който иска такова сладко куче, ще трябва да му чисти.
След няколко минути всичко възвърна своя безупречен, чист вид.
Другият сценарий беше да нагазя сънено върху всичко и да го намачкам и размажа. После, като изляза, да го разнеса из целия апартамент. На другия ден отново да нагазя новите попълнения и да ги разнеса отново. След мен жена ми да повтори същото и така в жилището да се разнесе зловеща смрад. Но на кой му пука! Важното е да си се търкаляме по надолнището и животът да си тече. За какво ни е чистота, за какво ни е хигиена? Карай да върви - исках да кажа, да мирише.
Не познавам хора, които да следват втория сценарий. Е, сигурно има изключения. Но всеки обича чистите тоалетни и бани. Лъскаме ги, дезинфекцираме ги, парфюмираме ги. И въпреки това те пак се цапат и ние пак ги чистим. Не се уморяваме. Поддържаме ги безупречни. А те не спират да се цапат, а ние да ги чистим...
Всеки ден чувам примамливи предложения. Виждам привлекателни хора. Попадат в ръцете ми привлекателни предмети. Забръмчават мисли в главата ми. Раждат се планове. Притискат ме пожелания. Изобщо много предложения да заобиколя или пък да мина напряко ме заливат непрекъснато. Какво пък толкова, нека си летят в главата ми, даже в сърцето ми.
Ежедневно чета за катастрофи, кражби, злоба и измама. Хора мразят и ругаят други хора. Лоши и груби думи влизат в ушите ми, завъртат се в главата ми, разпалват чувствата ми... Какво пък толкова, нека си летят в главата ми, даже в сърцето ми.
Какво да правя, накъде да тръгна?
Има два сценария. Единият - да тъпча всичките боклуци в главата си, даже в сърцето си. Да ги настъпвам и размазвам. А после да ги разнеса из целия апартамент. В работата си, сред приятелите си. И на другия ден отново. Да тъпча с краката си, да размазвам и омазвам всичко в сърцето си и да го разнасям около себе си.
А другият сценарий е да запретна ръкавите си и да изхвърля боклука от ума и сърцето си. Да изчистя и дезинфекцирам навсякъде.
Но като изчистя, боклукът залива отново! Какво да правя? Нали изчистих? Защо се цапа отново и отново? Трябва да чистя и да чистя. А освен това да затварям вратата и да не пускам боклука да влиза.
Замислих се защо толкова обичаме чистите бани и тоалетни, както и къщи, а не пазим хигиена в сърцето и ума си? Защо немарим какви гледки, какви думи, какви изкушения влизат в ума и сърцето ни? И когато мръсотията и смрадта станат нетърпими, когато болката прониже вътрешностите ни, се чудим откъде ни дойде това чудо?
Не трябва ли, когато нещо почука на сърцето ни, да попитаме: "Кой е?" И когато открием злото, да го държим далеч от дома си?
Но ние сме силни. Ние пускаме всеки и всичко, а после няма място дори за нас.
מִֽכָּל־מִשְׁמָר נְצֹר לִבֶּךָ כִּֽי־מִמֶּנּוּ תֹּוצְאֹות חַיִּֽים или с други думи: "Повече от всичко, което пазиш, пази сърцето си, защото от него са изворите на живота."
Защото "онова, което излиза из устата, произхожда от сърцето, и то осквернява човека.

Защото от сърцето произхождат зли помисли, убийства, прелюбодейства, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули."

Аз решавам какво да влезе в ума и сърцето ми. Аз решавам какво да остане там. Няма да оставя проказата на злобата да разяжда и запушва като холестерол сърцето и вените ми.

Когато ме залива помията на омразата и злословието, аз ще благославям, защото... "на вас, които слушате, казвам: Обичайте неприятелите си, правете добро на тия, които ви мразят, благославяйте тия, които ви кълнат, молете се за тия, които ви правят пакост.

На този, който те плесне по едната буза, обърни и другата; и на този, който ти вземе горната дреха, не отказвай и ризата си.

Дай на всеки, който ти поиска; и не изисквай нещата си от този, който ги отнема.

И както желаете да правят човеците на вас, така и вие правете на тях.

Понеже, ако обичате само ония, които обичат вас, каква благодарност ви се пада? Защото и грешниците обичат ония, които тях обичат.

И ако правите добро само на ония, които на вас правят добро, каква благодарност ви се пада? Защото и грешниците правят същото,

И ако заемате само на тия, от които се надявате да вземете, каква благодарност ви се пада? Защото и грешни на грешни заемат, за да вземат назад равното.

Но вие обичайте неприятелите си, правете добро, и заемайте, без да очаквате да приемете назад; и наградата ви ще бъде голяма, и ще бъдете чада на Всевишния; защото Той е благ към неблагодарните и злите."

И аз решавам да съм от онези, които слушат и не се разсейват. Решавам да послушам съвета на Най-мъдрия. Защото искам в сърцето ми да ухае. Да е чисто. Да е приветливо. Да има радост и благодарност. Да има милост и прошка, а не огорчение.

"Сърце чисто сътвори в мене, Боже, И дух постоянен обновявай вътре в мене..."

Фото: http://zabaven.com/?a=snimki&q=1&id=71

НАГОРЕ-НАДОЛУ

Преди няколко дена, или по-точно нощи, жена ми ме събуди. Каза ми, че иска да отиде до аптеката, за да си купи лекарство. Чувстваше се много зле. Естествено, веднага я сгълчах. Никъде не бих я пуснал. Станах и се облякох. Отправих се към аптеката. Щях да отида с колата, защото исках да свърша по-бързо и да се прибера обратно. Отворих общата гаражна врата, която спираше достъпа до всички гаражи, и излязох с колата. Спрях, както обикновено, на върха на рампата и натиснах копчето на дистанционното. Нямаше никаква реакция. Натиснах го отново. Никаква реакция. Натисках отново и отново. Вратата зееше широко отворена. Вече не ми се спеше. Очите ми щяха да изхвръкнат. Гаражите и мазетата ни бяха обект на вандалски нападения. В продължение на един месец се борехме с нагли крадци и живеехме в непрекъснат страх от нови набези. А сега вратата зееше и сякаш канеше всички минувачи да надникнат, а може и да се почерпят с по нещо.
След кратък размисъл реших да притичам до денонощната аптека, да взема лекарството и да го занеса на жена ми. А после щях да реша какво да правя. По пътя си блъсках главата и се молех. Напушваше ме смях. Но положението беше сериозно, защото не излагах на риск само моя собственост, но и собствеността на всички съседи.
Върнах се и занесох лекарството. Нямаше крадци. Едни съседи отсъстваха за известен период от време и ми бяха оставили ключ за апартамента. Имаха гараж. В сърцето ми присветваше тайно надежда, че ще намеря у тях ключове и дистанционно за гаражната врата. Влязох с неудоволствие, за да проверя дали не са оставили на видно място ключове. Но след едно-две завъртания разбрах, че няма никаква надежда. Излязох и в главата ми не съществуваше никакво решение. Пълна безизходица. Влязох в асансьора и видях, че някой натисна копчето за най-ниското ниво. Усмихнах се. Можеше да са крадци. Кой би викал асансьора в два часа през нощта? Заслизах с очакване. Вратата се отвори и на нея се показа един съсед. Беше се прибрал с колата си и беше затворил вратата. За да бъда сигурен, аз го разпитах подробно и като се уверих, че наистина вратата е затворена, се качихме в асансьора и се прибрахме.
Зарадвах се. Стана ми смешно, защото Бог не спеше през нощта и ми се усмихваше. Той отваряше врати и ги затваряше, защото не Му беше нужно дистанционно.
Запитах се защо не се зарадвах, когато ограбиха гаража ми... Защо не се радвам, когато се разделям с някои от притежанията си. Но се радвам, когато притежанията ми се увеличават? Защо? Защо не се радвах на отворените гаражни врати и на възможността да бъда ограбен?
На Рождество ние се радваме, че Христос се въплъти в човешки образ. За нас това е велико събитие, защото ние отново придобиваме придобивки.
Но Христос, слизайки на земята и въплъщавайки се в човешко тяло, губеше всичките Си притежания. Отказваше се от славата Си. От целия разкош на небето. И влизаше в едно ограничено човешко тяло, което сигурно за Него е представлявало затвор. И накрая беше напълно ограбен, като Му отнеха живота.
И във всичко това Той се отказваше от нещо и губеше нещо, докато накрая не се отказа от всичко, дори от собствения си живот.
И това кара целия свят да се радва. И да празнува.
Но когато стане въпрос за загуба на нашите придобивки, ние плачем и се ядосваме. Готови сме да се борим и да накажем всеки, който е дръзнал да отнеме нещо наше. Дори когато Бог понякога поиска да се откажем от нещо скъпо в живота си, за да Го последваме, ние се плашим и униваме.
А защо Той се отказа от всичко и се смири и стана послушен до смърт, даже до смърт на кръст? Направи го, за да спечели всичко и всички! Когато Той се отказа от Своя живот и Своята слава, спечели живота Си, славата Си и всички, които Го приеха за спасител. Всички нас.
Който се отказва от всичко заради Бога, печели всичко, заедно с огромна радост.
Ако Христос не се бе отказал от небето и не бе принесъл живота Си, нямаше да сме живи. Нямаше да се радваме. Но понеже Той не се спря и слезе по стълбицата на славата до последното стъпало, ни спечели.
Ако ние не се радваме, когато се отказваме от всичко, за да следваме Бога, няма да се радваме и когато печелим всичко, защото няма да го спечелим.
Ние се радваме, когато Христос се отказа от всичко и се смири и унизи до смърт. Радваме ли се, когато ние се отказваме от всичко, за да позволим Бог да притежава и владее живота ни?
Ако житното зърно не умре, си остава самотно. Но ако умре, дава много плод.
Нека да се радваме заедно с Христос в Неговото смирение и снизхождение, за да се радваме заедно с Него и в Неговото прославяне!
Рождество Христово е повод за радост в даването и подаряването, а не в получаването на подаръци. Рождествените празници са повод да се радваме с истинската радост на даващия, която превъзхожда всяка друга. Време е да се зарадваме с радостта, с която самият Бог се радва!
Честито Рождество Христово!!!

Фото: http://dmt-2010.com/?p=703

ИЗВИНЯВАЙ

Отварям устата си и бъркам в нея с два пръста, даже с повече. И напипвам нещо меко. Това е езикът ми. Той е мек, гъвкав, грапав, разтеглив. Просто една мръвка месо, която се разполага в устната ми кухина и се чувства доста добре там. Освен че през него преминава всичката храна, която поглъщам, и всичките питиета, които изпивам, той издава и звуци. Един път помага за храносмилането и предава на тялото ми всичките вкусове, които усети, и доставя голяма наслада, и втори път през него и чрез него излиза цялата ми реч. Нищо от това, което казвам, не се случва без неговото участие. Всъщност той е централната фигура.
Една стара мъдрост гласи, че "мекият език троши кости". И аз отново бъркам в устата си, за да видя дали езикът ми е мек. И се успокоявам - мек е! Пръстите ми хващат нещо меко и еластично. Това е езикът ми.
Какъв парадокс, мекият ми език може да хвърля много остри стрели и да забива тънки ножове. Да удря с камъни и да залива с вряла вода. Може и със студена.
Но може и да милва и прегръща. Може да радва и отнема товари. Може да насърчава и привдига. Може да утешава и укрепва.
Една мръвка в устата върши невероятни дела. Светът бива управляван със силата на словото. Една дума и може да започне война. Една дума и може да се излее голямо изобилие.
"Мекият език троши кости"! Всъщност има голяма сила в мекия, благия език. Както и в злия и острия.
Но, питам се, дали това малко парче месо е източникът на изречените думи? Може ли просто няколко мускулни влакна да предизвикват такива драматични обрати в живота на хората? Или има нещо повече от мърдане на мускули и произвеждане на звуци? Очевидно не всичко се заключава в трептенето на гласните струни и мърдането на езика и устните. Има една друга част, един друг мускул, който май се крие зад всичко изречено, а именно сърцето. Колко интересно! Ние свързваме този централен мускул с всичките емоции и душевни преживявания на личността. А древните са смятали, че вътрешностите и в частност черният дроб са средището на емоциите и вълненията на душата. Колко забавно! Където и да се извършват химическите реакции, които отбелязват емоционалния живот на душата, истината е, че вътрешният човек управлява и сърцето, и езика, и устните, и гласните струни. И това, което става в "сърцето" или в "черния дроб", или които и да са вътрешности, ;) управлява езика, управлява речта. И ако "сърцето" е зло, езикът бълва отрова. Ако "сърцето" е болно, езикът изрича болни слова. Ако "сърцето" е меко, езикът меко троши кости. Благата дума врата отваря. А тя извира от едно благо и добро "сърце".
Няма по-големи рани от раните, нанесени с езика. Няма по-голяма радост и по-голяма наслада от причинените от езика.
Напоследък се замислям за една-единствена дума. Дума, която върши чудеса. Думичката "извинявай". Тя се произнася много лесно. И интересното е, че дори и изречена самостоятелно, носи повече заряд, отколкото безброй изречения. Но е толкова дефицитна. Толкова неупотребявана. Прашасала.
Употребяват я само силните. Слабите дори не я познават. Те, като изчерпят силата на езика, включват в употреба юмруците. Разбиват глави, усти и челюсти. Но победа не постигат.
Една проста дума постига повече от тон други, подкрепени и с насилие.
Защо е толкова трудно някой да каже на друг простичко "извинявай"?
Май отварям една неизчерпаема тема...
"Извинявай" може да бъде изречено само от човек, който е достатъчно силен да си признае, че е сбъркал. Човек, който не се страхува от истината. Напротив, обича я. Това е силният човек. Човекът, който е разбрал силата на Истината. И е позволил истината да освети живота му.
Няма да говоря за слабия, защото той е точната противоположност на силния. Не вижда нищо друго, освен грешките на ближния.
А силният може да владее езика си. И да го направи мек. Като моя. ;) Някога и моят беше остър. Но сега си отвярям устата и бъркам с два пръста, даже повече, и пипам... напипвам нещо меко, грапаво... това е езикът ми. ;) Само от време на време изстрелва някоя стрела... просто малко стари навици. Но неговото бъдеще е да омеква и да омеква. Какво славно бъдеще, а?
Мекият език троши кости. А острият бива строшен.

Photo: http://www.allpetnews.com/cats-have-bad-days-too-funny-photos-with-a-storyline/cat-with-tongue-out

ЕДИН ЗА ВСИЧКИ

Заболя ме. Един диск се търкулна и захлупи крака ми. Удари средата на левия ми палец. Заболя ме. Поразтърках го и продължих напред. В края на деня усещах лека болка. Нямаше нищо синьо по пръста. Но на другия ден болката се усили. До вечерта си беше болка. През нощта не намаля и сега съм с вдигнат крак с неприятни болки в палеца на крака, който е подут.
Каквото и да мисля и с каквото и да се занимавам, мисълта ми се завръща отново и отново към пръста. Мисля си само за него. Защото ме боли. Хем ме боли само там, хем навсякъде. Да ме е яд на пръста... не ме е яд. Обичам си го. Но ме боли. И през ум не ми минава да го отрежа. Мисля си как да го зарадвам. Как да го успокоя. С какво да го намажа, че да му стане по-добре.
Всички останали части са си ОК. Няма им нищо. Но не им обръщам изобщо внимание. Цялата ми мисъл е насочена към този палец. Но въпреки това не го мразя. Напротив, обичам го. А той така ме измъчва. Заслужава да се откажа от него и никога повече да не го поглеждам. Защото ми причинява такова неудобство и болка. Едвам ходя. И ходя накриво. Всички разбират, че нещо не е наред. Има опасност да си извадят погрешно впечатление за мен. Изобщо разваля дори репутацията ми. Но не го мразя. Обичам го. Даже мисля за него прекалено много.
Когато не ме боли, изобщо не се сещам за него. И сякаш той сега ми казва: "Е, сети ли се за мен най-накрая? Колко години съм те носил и ти си ме ползвал за какво ли не, а чак сега започна да мислиш за мен...". Реших, че няма повече да правя така. Отсега нататък ще мисля само и единствено за този палец ;). Освен ако не ударя някоя друга част от тялото си. А може би е по-добре да си направя списък и всеки ден да се сещам и си мисля за всяка част, за да не се наложи да се сещам за тях само когато ги нараня и ги заболи. И така един ден ще мисля за червата си, друг ден за черния дроб, за стомаха, за ребрата... Но какво ще правя, като започна да мисля за космите... Ако трябва да не пренебрегна нито един от тях, сигурно трябва да живея няколкостотин години, за да мога да отделя достатъчно внимание на всеки косъм поотделно.
Добре че моите части не са сръдливи и винаги ми се усмихват, като ги използвам, без дори да ги погледна или пък да се замисля за тях. За тях е едно голямо удоволствие да бъдат част от тялото ми. Знае ли все пак човек?! Но всъщност знам, защото никоя част не мрънка, нито се оплаква, а просто се радва. Когато огладнея и до носа ми достигне ароматът на вкусна гостба, по цялото ми тяло се разлива приятна радостна вълна. Всички заработват в синхрон, за да нахранят тялото.
А какво ли би се случило, ако всички части се разсърдят и откажат да ми служат? Ако всяка се затвори в себе си и накаже другите със своята пасивност?
Палецът ме боли и мисля само за него. Няма да го оставя обаче. Ще го нося и ще се грижа за него. Всички други части ще го обгърнат с внимание и ще поемат неговата роля. Защото го обичам. Той е част от мен. Част от частите ми, плът от плътта ми. Дори и да ме боли и дразни, аз ще го пазя, ще се грижа за него. Докато смъртта ни раздели. ;)
Имам приятели. Понякога ме огорочават и нараняват. Иде ми да ги махна от живота си, за да не ме боли. Ами какво да кажа за непознатите, или пък неприятелите и несимпатичните? Тях дори не искам да ги виждам. Е, все пак обществото не е едно тяло. Пък дори да е едно тяло, то е доста огромно. Какво толкова, ако махна една част? Със сигурност има повече от два палеца на краката. Все ще останат достатъчно. Важното е отрязаната част да не съм аз. Защото все пак не е приятно да те отрежат от тялото - дори да има мнозина, които могат да те заместят. Могат, ама не могат. Всеки е уникален. Неповторим.
Искам всички да мислят за мен. Но необходимо ли е? Ако не мислят за мен, ще се разсърдя. Но защо? Не е ли достатъчно, че когато ме заболи, боли ги всички? И когато съм щастлив, щастливи са всички?
"Но стига ми тая награда"... (без значение дали ще каже, или няма да каже народът нещо за мен) аз да обичам моите ближни. Да ги обичам, дори когато ми причиняват болка и ме дразнят, защото са част от мен. От моята плът и моята кръв... Да ги обичам и болни, и здрави, докато бъдат изцелени и отново поемат по своя път...


Фото: http://www.deteto.bg/articles/view/6/331

OЧИТЕ

Седях в колата. Чаках на светофара. Приятно уморен от дългия път. Беше успешен и наситен със събития ден. Бях сам и си събирах мислите. Обичам тези моменти.
И тогава засвири една стара, позната песен. Пееше Челентано. И аз се пренесох назад във времето в любимия си клас. В мен се разля топлина. Изведнъж погледнах през очите на дете. Бях с приятелите. Слушахме същата музика. Един съученик беше донесъл магическата кутия, която, като пъхнеш касетка в нея, запява. Пееше Челентано. Смеехме се. Мечтаехме.
Изведнъж очите ми се напълниха с влага. Погледнах през очите на мъж. Приятелят с касетофона го нямаше. Замина си от този свят преди месец.
Беше слънчево момче. Имаше всичко. Дори повече от всичко. Беше син на много богато семейство. Бащата, представител на известна западна фирма за химия и фармацевтика, носеше сина си на ръце. Носеше го като ученик, като студент и като служител в същата фирма. Никога нищо не му липсваше. Всъщност това не е истина. Липсваше му нещо. Нещо, което той така и не намери до края на живота си. Алкохолът го уби.
Слушахме Челентано в клас и се смеехме. Бяхме заедно. А сега слушах сам. И никога повече няма да го видя...
В мен се сблъскаха две стихии. Миналото и спомените, които бяха толкова живи, че чак се чудех какво правя в тази кола и настоящето. В следващия миг очите ми бяха същите, но виждаха различно. Виждах събития, събития, събития...
Какъв е този свят, в който живеем? Можем ли да променим бъдещето?
Детските очи не виждаха нищо от това, което се случи по-късно, и се радваха. Очите на мъжа виждаха цялата история и всичко слагаше своя отпечатък върху картината. Беше отново красива, но много различна...
Искам детските очи да останат детски, но да бъдат очите на мъж. Искам да живея днес и да не се безпокоя за утре. Нека "утре" се безпокои за себе си. Искам никога да не се разделям с тези, които обичам. Никога... И знам, че Този, който ме обича, не иска да се разделяме никога.
Знам, че с Него няма да се разделя никога. Никога. Той си отиде за малко, но се върна, за да бъдем завинаги заедно!
Ще седя един ден сам в колата и ще слушам... И ще си спомня, че съм бил пак сам. Но до мен е бил Един, който винаги е бил до мен. И като се огледам, ще Го видя отново. Защото Той пак ще бъде до мен. Никога няма да си отиде, защото Той не си отива, но вечно остава...

Photo: http://blog.kidsfunplaza.com/2010/09/01/september-is-childrens-eye-health-and-safety-month/