КАТАСТРОФА

Неделя срещу понеделник е. Спя непробудно. Силен трясък ме изкарва от сладкия сън. Чудя се дали още спя и сънувам или сънувам без да спя. Докато се чудя засвирва особена аларма. Прилича ми на СОТ /даже не знам какво означава съкращението, но карай да върви/. Очевидно е, че съм буден и ставам да разбера какво става. Надзъртам през шпионката и не виждам нищо. Тъмно е. Алармата още свири. Не чувам лудо бягане по стълбите. Но все пак отварям за да разбера какво става. Може и да помогна с нещо. Или поне да бъда набит. Жена ми е вече будна и ме следва по петите. Щом ме чу съседа излиза и той. И така тримата тръгваме надолу по етажите. Идват охранителите. Оказва се, че вратата на входа е заключена, сякаш никой не е излизал. Може би крадците са още в сградата. Какви закони имаме в България. При разбити врати, при вероятност крадците да са в апартаментите, никой няма право да влиза в тях. Дори полицията.
Оказва се, че цели шест апартамента са разбити и ограбени. Какво да правиш - празници. Всички софиянци са по родните си места. Те са виновни. Не си стоят в къщи. Съблазняват горките крадци, които и без това едвам се сдържат.
И така, докато разглеждаме поразиите и се ослушваме да чуем и хванем някой бандид, жена ми изчезва. Качвам се нагоре да я потърся /каква глупост - оставили сме нашта врата отключена и малкия ни син вътре/. Втурвам се в апартамента да разбера дали всички са в къщи. Жена ми я няма. Заключвам и хуквам надолу. Жена ми я няма. На третия етаж, крадците, закрили фотоклетката с хартиен плик и няма осветление. Преди минути осветлението работи, а сега тъмно. Косата ми се изправя. Въображението ми виртуозно рисува десетина, двадесет картини, коя от коя по-ужасни. Жена ми пленена от похитителите със запушена уста и широко отворени очи. Тънък нож или пистолет опрян до гърлото. Рева с глас на оперен певец, сградата се тресе. Естествено чут съм в другия край на града и слава Богу от жена ми също. Олеква ми и даже се радвам. Жива е. А тя, палавата ми жена, да е жива и здрава, хукнала да гони крадците в мазето. Да не би да са се скрили там. Добре е, че имам такава жена да ме пази. Иначе до сега да съм увехнал или откраднат. Добре е, че никой не ще да ме краде, особено тези, които ме познават.
Освежен от радостната новина, че жена ми не е отвлечена от похитители, продължавам нощното приключение.
След дълго суетене и една камара полицаи по стълбите, най-накрая блюстителите на реда се решават да влязат с голи пистолети в ръцете по апартаментите. Не намират никой, не хващат никой. Нощта се ниже тихо и осъмнваме с няколко тъжно огънати метални врати с плачещи ключалки.

На другия ден всички пострадали участвахме задружно в поправката на разрушенията. Утешавахме се взаимно и си бяхме много близки.
Страданието сближава.
Видях хора, които не си бяха говорили за време, да си говорят и да работят заедно.
Питам се защо трябва да ни оберат за да се сближим? Моля отговорете ми.
Оказа се, че след обира пак сме богати. Всички сме живи и всички сме приятели. Дори научихме по някой друг урок. Е, в някои отношения и крадците могат да свършат нещо полезно :)