Покръстването

Днес присъствах, но не само присъствах, ами дейно участвах във велика драма. Не го казвам с ирония, а с реално чувство на възхита. За първи път в моя живот цяло семейство приема водно кръщение едновременно. При това не са чужди или непознати за мен хора, но приятели.
Питам се дали изобщо бих могъл да предам драматизма на събитието така, както аз го преживях?
Помоли ме стар приятел да го кръстя, него и дъщеря му, на връх рождения му ден. От доста време той се бори с това свое решение да се посвети на Бога и ето моментът беше узрял.
Речено сторено. Когато отидох бях решил да разкрия цялата картина, долкото и на мен ми е известна, за кръщението. За мнозина това е един акт на "умилостивяване" на Бога, така, че Той да дава успех и здраве на кръстения. Щом се кръстиш, си мислят мнозина, ще ти тръгне на добре. Но такова кръщение е подигравка с Бога. Та затова за да не остане и капка неразбиране и съмнение, аз започнах да предизвиквам кръщелниците да си направят сметката дали искат да следват Исус или искат да бъдат здрави, богати и да им върви по вода само и единствено.
Това хвърли бомба и започнаха едни дискусии и се изляха едни страхове. По-старото поколение се хвърли в битката със своите аргументи и сякаш още повече разколеба младата гвардия. Когато всичко изглеждаше безнадеждно загубено и рожденникът бе почти напълно покрусен от развоя на събитията, съпругата смело и дръзновено се извиси над всички и каза: "аз днес ще се кръстя, защото искам да следвам Исус Христос". Това беше по-силно от атомна бомба и сякаш срина цялата постройка на лукавия. Двете млади деца окуражени от тази реакция на майка си последваха решението й.
Накрая и онези, по-възрастни, членове на семейството, които бяха опоненти се зарадваха и сякаш се срути една грозна стена, която разделяше роднините.
Молитва и сълзи, които се смесиха с водата украсиха събитието. Апаратите щракаха и сигурно ще има невероятни кадри. Не знам дали някой, който чете тези редове би могъл да разбере какво изпита сърцето ми. Бих се радвал всеки да изпита същото. Едно семейство се хвърли в прегръдките на своя Създател - Господ Исус Христос. Едно семейство се завърна у дома.
В кръщението става едно тайнствено сливане на грешника с Исус Христос. Онова, което принадлежи на Христос става собственост на човека, както и обратното. Поради своята голяма любов към човека, Бог стана един от нас. Но не просто като един наблюдател, който стои от страни и гледа. Нашата присъда, смъртна присъда, поради греха и бунта ни срещу самия Него, се изпълни върху самия въплътен Бог. Той понесе нашето наказание. И така сливайки се с Него в кръщението с вода, Неговата смърт става наша, както и Неговия живот става наш, а грехът ни Негов. С греховете ни Той се натовари и болестите ни понесе. От любов, от любов.
Колко е красиво, че това семейство се сля с Бога и придоби Неговите богатства. Радвам се и съм щастлив. И вярвам, че както това е възможно за едно цяло семейство, така е възможно и за един цял народ. И това е началото...

Какво му е Великото на Велик ден

Как могат да живеят заедно един католик и един православен християнин, особено ако са съпруг и съпруга? Направо си е голяма дилема. Но оказа се, че едно българско семейство му намерило цаката. Празнували велик ден два пъти - един по католически и втори път по православно. Значи голям келипир - двойно ядене на козунаци и яйца. В случая имаме двойно велик Велик ден. Пада ядене и пиене.
Но как може народа ни да е толкова назад с материала и да свързва Възкресението на Исус Христос главно с традициите, и както става явно с корема?
Апостол Петър се врича във вечна вярност на Исус. Готов е да умре за Него. Какъв герой, каква саможертва. Всичко това става обаче, когато целия свят е във възхита от Месията - Христос. Всички искат да са като Него и да Го следват. Той е много популярен. Но минава време. Настроенията се менят. И от един боготворен човек, Христос става най-омразната личност в Израел. Предаден е от най-близките си, целунат с юдова целувка. Изправен пред враговете си. Нощта е студена, смъртта се усмихва свойски на смелия апостол. И в този момент, докато той гледа отдалеч как се подиграват с неговия Господ, греейки се на огъня, една слугиня го пита простичко: "И ти ли си от Неговите ученици?" Петър както винаги бърз в говоренето, моментално отговаря: "Не съм!" За да не остане никаква заблуда, че може би Петър не е разбрал въпроса, още два пъти му го задават, абсолютно същия. Отговорът му е ясен "Не съм!"
Е, Христос вече не е така популярен. Дори заради Него човек може да си загуби не само работата, но дори живота. Защо товагава да му бъдем ученици? Не е ли правилно да се отъждествяваме с Него само тогава, когато това ни носи големи дивиденти? А после е добре да сме благоразумни и да не ставаме фанатици. Защо да имаме семейство, защо да не лъжем, да не крадем, защо да не блудстваме и прелюбодействаме? Та това го правят всички!!! Модерно е!
Христос - остана абслоютен фанатик. Когато бе обграден от тълпа войници и юдеи със сопи и ножове не хукна да бяга за живота си. Напротив - попита ги: "Кого търсите?" И когато му отвърнаха, че търсят него каза: АЗ СЪМ! Интересно. Тази фраза може да бъде преведена на еврейски и да звучи така: ЙАХВЕ или отново в превод на български: "Онзи, Който Е" или "Аз Съм Онзи, Който Съм", или "Вечносъществуващият". Сътвореният човек, търсеше със сопи и ножове своя Творец за да Го осъди на смърт! Какъв парадокс. Христос като пълен фанатик отиде до край! Той не избяга за живота си. Отдаде го за своите приятели, които до един го предадоха и избягаха от Него. Защо направи това? Заради огромната си любов към своето творение - човека и заради огромната стойност на това творение - човека.
Какъв е резултатът? Христос загуби живота си, защото не избяга. Но какво стана всъщност? Той го спечели, Той победи смъртта! Не само своята, но смъртта на човека! Смъртта не може да има власт над Бога и не е толкова чудно, че Христос възкръсна. Чудното е, че давайки своя живот за своите приятели, които се отрекоха от него, Той спечели живот за тях, нас! Вместо да загуби Той спечели!
Онези, които Го убиха, загубиха живота, който се опитваха да запазят.
Петър плака горчиво заради своето падение и никога не го повтори.
"Ако житното зърно не падне в земята и не умре, то си остава само; но ако умре, дава много плод" - казва самият Христос.
Дали Възкресение Христово, или казано с други, народни думи - Велик ден, е събитие, което ни радва с вкусните козунаци, прясното агнешко, салатите с яйца, току що боядисани и счупени от хлапетата, които мерят сили? Дали лапайки на трапезата казваме на Исус: "Ти почакай, защото нямаме нужда сега от теб да ни разваляш веселбата с Твоята покана да излезем от греха. Та той е толкова сладък... Ела някой друг път..."
Дали се наричаме християни, а в същото време излизаме с тояги и ножове да убием своя Творец? Или сме готови да чуем Неговия глас и да му отдадем живота си, като знаем, че вместо да го загубим, ще го намерим истински?

„Благата вест” между политиката и миряните

Звъни ми Емил Бошев, стар приятел, който не е чак толкова стар, и ми казва: "искам да говоря с човека писал статията във вестник Новинар". Естествено аз не съм писал никаква статия в Новинар, но ... там има един материал написан на база разговор, който водих с младо момиче, репортер от вестника. Изненадах се, че е публикуван.
Не знам дали сега въпросите разгледани там са толкова интересни, като се има пред вид голямата битка за легитимността на председателя на СДС.
Във всеки случай води се сериозна война между политическите партии.
Но, независимо от войната между хората, Бог управлява света и който не се съобразява с Него губи! Той не се бори да бъде избран и преизбран за президент или цар. Той просто е цар! Аз вече гласувах за Него :) Всъщност аз се смирих и признах, че Той е цар независимо от моето гласуване! Просто искам Той да бъде моя цар и да Го следвам.
Аз не се срамувам от своята вяра. Не се срамувам от моя Господ. Той има голямо основание да се срамува от мен грешника, но не го прави. Та аз ли ще го направя? Не бих се срамувал дори това да ми коства президентската позиция, ако бих я имал, или пък министър председателското кресло, ако седях на него.
Някой би казал, че е много лесно да говоря така, тъй като гледам отстрани и не участвам в политиката. Но такъв ще сгреши, защото аз участвам в политиката. Моята партия е небесното царство и моя Цар е Исус Христос и аз се боря това царство да бъде на земята, както на небето. Това царство проповядвам и за него агитирам! И не само това, но искам да спечеля всички политици за моята партия, защото тя е единствената истинска и вечна партия.
А що се касае до земното царство, до животът на България, то тя ще бъде управлявана от благочестиви политици, защото за такива се е молила и се моли църквата. А Бог слуша молитвите на своите деца!

ЖИВОТЪТ СИ Е МОЙ

Дали животът наистина си е мой?
Върнах се в офиса и видях, че съм си забравил телефона там. Погледнах каква е хавата с него и там бяха отбелязани няколко пропуснати обаждания. Набрах единия телефонен номер. Търсила ме беше стара позната. Вместо обаче да чуя нейния глас, от слушалката се разнесе гласът на друга жена. Тя побърза да се представи - друга моя позната. Първите й думи бяха - "положението е много зле". Очевидно аз не бях в час за нещо, което се случва. Попитах веднага какво не е в ред и постепенно картината пред мен започна да се очертава все по-ясна.
Синът на жената, с която говорех - младо момче - пътува в трамвая. Внезапно пада в несвяст. Очевидно е, че в България има хора, веднага го закарват в близката болница - бившия Исул. Оказва се, че двадесет годишният младеж е получил масивен мозъчен удар. Не кръвоизлив, а запушване на главен кръвоносен съд.
Докато разговаряхме, момчето лежеше в болницата на командно дишане. Майката страдаше. Помоли ме да отида да го посетя, да се помолим за него и да го помажем с масло, както ни учи Библията. Тръгнах почти веднага. Отидохме двама мъже. Когато влязохме сърцето ме заболя. Аз познавам това момче, израсло е пред очите ми. В ума ми изникваше картината на малкия Николай, който ме гледа със своите сивосини очи. Там в болничната стая на интензивното отделение лежеше един младеж в пълно безсъзнание - кома. Сякаш видях моя син и сърцето ме прободе още по-надълбоко.
Мозъкът беше почти напълно поразен и аз, да си призная честно, отидох главно за утеха на родителите.
Когато сложих ръка на челото на момчето и започнах да се моля, то се разтресе и вдигна ръце в порив да стане, като почти се надигна от леглото. Бях изумен. При почти всяко мое докосване ръцете му се раздвижваха леко. Като свършихме Николай лежеше спокойно отново неподвижен. Знаех, че молитвата ни е постигнала своя ефект. Не знаех какъв ще е точно изхода. Единственото, което знаех със сигурност е, че една дума от устата на Бога е достатъчна за да върне това момче към живот.
На излизане от стаятя очите ми се спряха на една жена, седнала на леглото, напълно неподвижна, с някакъв механизъм на трахеята. Очите и говореха повече от устата на мнозина. Спрях се до нея и я попитах дали иска да се помолим за нея. Очевидно точно това викаха тези синьо зелени очи. Тя каза да. Аз не мога да изцелявам хората. Но Исус може. Можех да Го помоля. Можех да бъда Неговите ръце и Неговата обич към страдащите и изпитах такова чувство, което не може да се опише с думи. Сякаш изпитах частица от това, което изпитва Той към своите създания.
Мислите ми нахлуваха в главата. В тази болница лежаха хора с развалени тела. Чакаха ремонт. Мнозина, дори всички, са имали своите планове, намерения, но те са увяхнали пред прага на тази болница.
Оказва се, че животът не е подвластен на нашите планове и амбиции. Той идва и си отива, когато не го очакваме.
Късно вечерта не можах да заспя и станах. Телефонът иззвъня и аз удивен от това късно обаждане станах да погледна, кой е проявил такава дързост. Номерът издаде какво ще бъде посланието. Младият, двадесет годишен мъж беше преминал от този свят.
Сърцето ми се изпълни едновременно с тъга и радост. Тъга, че толкова младо момче си отива, без да е изживяло живота си. Радост защото беше в прегръдките на Христос. Там на най-сигурното място.
Това събитие ме върна много реално към истината, че животът принадлежи на Бога и Той го дава, но го взима, когато Сам реши! Ние много пъти отнемаме това право на Бога и се държим като собственици на живота, но идва момента, когато разбираме, че нямаме власт над него, както и над смъртта, а само и единствено Бог има. За някои е твърде късно. Животът е пропилян и изгубен.
Как се отнасям към живота аз? Дали го разпилявам и разкроявам както ми харесва или търся съвета и ръководството на Този, който дава живот?

"И така, внимавайте добре как постъпвате - не като глупави, а като мъдри, като изкупувате благовремието, защото дните са лоши. Затова не бъдете неразумни, а проумявайте каква е Господнята воля..."

Не искам да пропусна нито миг от живота си. Не искам да "убивам времето", а да го изкупувам. Искам да живея живо :) И знам, че точно това иска и Бог и затова ни е дал живота. Да го ползваме по предназначение.