Задължението

Дължа ли нещо някому? Никак не обичам да дължа. Искам да съм се издължил и да нямам сметки за плащане. Не искам да завися от другите. Не искам да съм в ръцете на никой. Бих предпочел другите да ми дължат, но май не искам и те да са ми длъжници.
Не знам дали изразявам желание, което се таи в гърдите на мнозина или пък това си е единствено мое състояние. Но напоследък чувам много подобни изказвания. Мнозина ми казват, че не искат да правят нещо, защото са задължени да го правят. Искаме да правим неща, които ни харесват. Неприятните ги заобикаляме и избягваме. Може би това трябва да бъде същината на живота - да правим само онова, което ни е приятно и го желаем силно.
Какво да правим обаче, когато дойде един мрачен, неприятен, сив делник? Да го махнем ли от живота си? Дали по-добре да не го прекараме под завивката?
Ами какво да кажем, ако цялата седмица се оформи като поредица от скучни, неприятни, досадни дни, с лошо време и лоши хора? Ако не е една седмица, а месец или година? Какво да кажем за случаите, в които сме болни? Дали можем да спрем да живеем за времето, в което сме болни и след това да се върнем?
Ако сме заобиколени от хора, които не харесваме, не можем ли просто да ги сменим с други? Ами какво да правим ако като ги сменим, те се окажат същите и пак не ги харесваме?
Какво да кажем ако жената за която сме оженени или респективно - мъжете, за които жените са омъжени, спрат да ни харесват и зпочнат да ни дразнят - трябва ли да ги сменим или да ги изоставим?
Какво би се случило ако децата, които ни се родят са болни и никога няма да бъдат излекувани?
Може би трябва да се молим това да не се случи на нас? Но какво да кажат родителите, на които това вече се е случило? Могат ли те да станат утре и да излязат от къщи и никога повече да не се върнат, защото не искат да правят това, което не им харесва, тоест да се грижат за децата си?
Какво да кажем за отношенията ни с Бога - ако църквата Му ни стане скучна и спре да ни се ходи на църква, трябва ли да спрем? Ако Словото Му ни омръзне, трябва ли да спрем да го четем? Ако сме много заети и не ни остава време за молитва, а освен това вече няка си не ни се моли, защо трябва да се насливаме да правим неща, които ни тежат?
Има Един, на Когото всички са задължени. Дали това е приятна мисъл или неприятна, тя е самата реалност. Ние винаги ще бъдем задължени на Бога. Но освен това ние дължим живота си на нашите родители. Без тях нямаше да сме тук на земята. Затова ще им бъдем задължени цял живот без значение дали ни харесва или не. Затова трябва да почитаме баща си и майка си, защото го дължим на Бога и на тях.
Бог ни е дал способността да правим хората около нас щастливи и ние дължим това на Бога. И именно затова трябва да продължим да обичаме и се грижим за болните си деца, защото сме длъжни да ги правим щастливи.
Трябва да обичаме съпругите си и да се грижим за тях докато смъртта ни раздели, да ги правим щастливи, защото това е нашето задължение пред Бога!
Ние трябва да живеем живота си дори в сивия делник и да преминаваме през болести, беди и конфликти, като позволяваме на Бог да ни оформя чрез тях, защото това е целта на живота ни. Е, разбира се можем да избягаме, но това няма да отнеме нашата отговорност и няма да ни направи по-щастливи. Напротив! Ще бъдем хора избягали от своята цел и загубили смисъла на живота.
Бягството от задължения и отговорност не е направило никой човек щастлив. Нежланието да приемем факта, че сме задължени на Бога и ближния е бягство от щастието.
Истинското щастие не се крие в живота лишен от проблеми и конфликти. Напротив, истинското щастие се крие в мъдростта да съзрем красотата на връзката ни с Бога и задължението ни към Него.
Има едно вътрешно, дълбоко, силно желание да бъдем напълно задължени и зависими от Бога. И именно в това пълно задължение и тази пълна зависимост се крие истинската независимост и истниската свобода!
В тази свобода и щастие не е нужно да се променят външните условия за да бъдем щастливи. Напротив, всяко обстоятелство и ситуация разгръща и прави да разцъвти истинското щастие.
Затова, осъзнали този факт, можем да пеем хваление и се радваме в затвора, както прави скромният, но велик Апостол Павел. Затова можем да извикаме с него: всичко, съвкупно, работи за доброто на тези, които любят Бога! Затова нашата пълна зависимост от Бога ни прави истински независими.
Затова е добре да да започваме да се радваме и веселим още сега, днес, веднага. Защото няма друг по-подходящ момент за щастие, истинско щастие от днес.
Днес ако чуеш гласа на Бога не закоравявай сърцето си - Людмиле и читателю, който и да си ...

Photo: http://www.flickr.com/photos/peter_from_wellington/3036011756/sizes/o/

АЛБЕНА

Зимата бавно се източи. Пролетта прелетя. Дойде лятото. Цяла година подготовка и ето вече сме пред прага на морските, летни лагери. Е, ако трябва да погледнем от перспективата на настоящето, лагерите също профучаха бързо през нас, край нас... Но ще се върнем малко назад за да вкусим от насладата на събитията.
Лично за мен двете седмици през, които текоха детско, юношеско, младежко, българо-американско-македонските лагери бяха много динамични и пълни с премеждия и работа. Но тази динамика винаги ми е харесвала. Всички обединени от обща цел, опианени от присъствието и благоволението на Бога работихме и се стремяхме да направим ближния радостен и щастлив. Крайната ни цел беше да научим и малки и големи, че да послужиш на ближния е голямо удоволствие и най-голямото благословение. Защото любовта ни към Бога се проявява в отношението ни към ближния, а дори и към далечния или нашия враг.
Тези лагери разкриват за пореден път, че вършенето на Божията воля е огромно удоволствие и висша привилегия. Затова целият ни живот може да бъде едно голямо удоволствие и наслада. Това, разбира се, не означава, че няма да срещаме съпротива и враждебност, обиди и отхвърляне. Но във всяко обстоятелство можем да се радваме и го преодоляваме с ентусиазъм и търпение.
Има толкова много снимки и видео клипове, които искам да изгледам и споделя. Но в този миг ще кача само най-вдъхновяващия танц, който съм гледал.Ето защо имам здрави коремни мускули - колкото пъти гледам това превъзходно изкуство устата ми се изпълват със искрен звучен смях. Благословени да са танцьорите, да ни веселят все така и занапред.
След тези страхотни дни на общение продължаваме напред с решението да обръщаме долината на плача в място на водни извори и веселие! Бог да осияе с лицето си над нас и ни покаже милост!

Срещу празните приказки за религия

Отначало ме хваща яд, после ми става жал. Става ми жал за хората, които говорят за религия, за вяра, а не познават нито едното, нито другото. Да не говорим, че Христос не е фактор в живота им.
Мислих си, че да говори човек за вярата в Бога без да Го познава е все едно да говори човек за любовта, а никога да не е обичал. Прилича също на човек, който поучава хората с деца как да ги възпитават, без самият той да има деца.
Едно твърдение се откроява в размишленията на безбожните - религията е за слабите. Тя, религията, е като патерица и е нужна до момента, в който човек проходи. Религията не е за силните. Те вяврат в себе си и тази вяра ги води напред.
Запитах се защо Христос беше толкова мразен от фарисеите, а и от мнозинството хора днес? Ами простата истина е тази, че Исус казваше на вярващите в себе си и на силните, както и на виждащите, че не са богове, че са слаби, че са слепи. Всъщност твърдението, че религията /под религия трябва да разбираме християнството предимно/ е за слабите е съвсем вярно. Слабите се нуждаят от сила, слепите се нуждаят от проглеждане, болните от изцеление. Но големият парадокс се крие именно в това, че всъщност слабите са истински силните, слепите са виждащите, а болните са всъщност здравите. Няма по-голяма сила от това да бъдеш обективен, да признаваш истината. А истината е че светът, в който живеем е тежко болен. Душите на хората са безкрйно наранени. Унищожаваме се и се мразим и червеят на злото прояжда всичко. Но кой може да го признае? Единствено силният! Но той всъщност се явява слабият.
Питам се как може един човек да вярва в себе си, когато сам себе си не може да победи? Роб е на самият себе си. Не може да спре старостта, не може да избегне смъртта, не притежава съвършеното знание, не знае бъдещето... В какво у себе си може да повярва? Че няма да загуби близки, че няма да бъде наранен никога, че може да живее вечно или може да контролира процесите в тялото, за което не си е помръднал пръста, а го е получил наготово? Или може да вярва в себе си защото има определени качества и таланти? Звучи още по-наивно. Самите термини описващи качествата и дарбите говорят за техния произход - извън нас. Ние не сме ги създали, ние просто ги ползваме. И това не може да буди вяра в нас самите.
Фарисеите вярваха силно в себе си. Те не бяха атеисти. Напротив, бяха ултра религиозни. Но скърцаха със зъби от яд, когато Христос ги сваляше от престола, на който се бяха възкачили. Вярата им в собствените им способности бе изгонила вярата в Бога и Бог бе станал техен слуга. И именно в това бяха ослепели. Обвиняваха Христос, че се събира с блудници и грешници, а Неговият отговор беше много прост и точен: "Здравите нямат нужда от лекар, но болните, не Съм дошъл да призова праведните на покаяние, а грешните". И с тези простички думи Той иронизира тяхното самочувствие на здрави хора. Всъщнос показа им, че те са най-болните, защото не виждат своята нищета.
Дразня се на гордостта на невярващите българи или по-точно на псевдовярващите, които вярват в себе си и презрително гледат на "религиозните" отвисоко. Дразня се защото са слепи и не виждат своята нищета и огромна нужда от зрение и изцеление. Но заедно с това ми става и много жал, защото независимо, че поставят себе си на пиедестал, са окаяни и нещастни грешници, жадни за любов и признание.
Състоянито на народа ни ми прилича на юношеската възраст в човешкия живот. В тази възраст човек знае всичко! Светът изглежда елементарен и те, младежите, с един замах ще решат проблемите на човечеството. Но това не трае дълго. След няколко охлузвания, цицини на главата и препъвания, реалността започва да влиза в детската глава. Та надеждата ми е, че подобна ще бъде ситуацията и с вярата в Бога. Постепенно Той ще израства в очите ни, а самите ние ще се смаляваме, като опознаваме собственото си нищожество и заедно с това Неговото величие.

Photo: http://www.flickr.com/photos/lorrainemd/18177429/sizes/o/