Любов или омраза

Може ли Бог да мрази? Този въпрос бушуваше и разтърсваше ума ми тази сутрин. Какъв парадокс - Бог е добър, любящ, търпелив, но заедно с това не може да съжителства с омразата, завистта, убийството и изобщо, което и да е зло, родено от човешкото сърце. Той определено не е безразличен към греха и злото. Е, затова има една крилата фраза, която гласи: "Бог мрази греха, но обича грешника!"
Но възможно ли е да има грях без грешник? Възможно ли е да има мляко без крава? "Е, разбира се, че е възможно", ще каже някой - "Имаме козе мляко, овче мляко и магарешко мляко, даже птиче мляко". А ако не остане ни едно животно в кошарата, тогава има мляко на прах в големия супермаркет. Май натам вървим в нашата селскостопанска държава.
Но както и да е, да не се отплесваме – простата истина е, че не би имало мляко, ако няма кой да го произвежда. По същия начин не би имало грях, ако няма грешници, които да го произвеждат. Той, грехът, не ходи по пустинята да търси кого да погълне. А е резултатът от злите подбуди на човека, които раждат действие.
Затова аз питам и себе си, и защитниците на тази фраза, как Бог успява да раздели грешника, който произвежда грях, от самия грях, произведен от грешника? И моят отговор е, че Бог не ги разделя изобщо.
Напикало се едно малко момченце и родителите му го попитали: "Кой свърши тази работа в твоя памперс?" А хлапето, без много да се замисля, спонтанно отвърнало: "Кака."
Е, това ми прилича много на нашето заключение - грехът е свършил лошата работа, а ние сме просто с мокрите гащи. Потърпевшите.
Така е много удобно. Ние не сме извършили злото, а някой друг. Следователно Бог може спокойно да обича нас, които всъщност не сме сторили нищо лошо. Грехът е виновен и затова Бог може да го мрази колкото си иска.
Но ако грешникът е, който ражда грях, и грехът е причинен от човека, който е зъл, тогава излиза, че Бог мрази грешника.
Тук се явява големият проблем - обича ли Бог човека, или го мрази? Кое от двете е истината?
Ами ако и двете твърдения са истина?
Бурята бушува в главата ми... Има ли ясен отговор? Можем ли да разберем Бога? Макар да е близо до нас. Макар да можем да видим величието Му навсякъде, трудно можем да Го обхванем или разберем напълно. Но стъпка по стъпка, ден след ден вървим към Него и дано някога успеем...
Бог обича човека. Много ясно е записано в Стария завет, че "любовта покрива множество погрешки". Тоест, когато човек обича, той прощава. Това не означава, че прошката не му струва нищо. Не означава, че е безразличен към греха. Не означава, че обектът на любов не е съгрешил. Но означава, че любовта е по-силна от всичко. Тя може да понесе загуба и болка заради ближния.
Прошката много често се бърка с толерантността. Но те нямат нищо общо. Толерантността приема греха за нещо нормално. Тя прилича на претръпване и безразличие към грозното, ненормалното, греховното.
Когато служех в българската армия, бяхме поставени в трудни и сурови условия на живот. Живеехме доста хора в едно помещение. Къпехме се много рядко. За пране изобщо не говоря. Зимните дрехи не се перяха цели шест месеца. Та в тези условия човек почти оскотява. Защо ли ползвам термина „почти”? Миризмата в помещението е потресаваща. Но не само там. Където има войник, има миризма. Но когато всички там, в тази казарма, живеем заедно за дълго, свикваме едни с други и за нас няма никаква миризма, никаква смрад. Но недай Боже в това си състояние войник да попадне в рейс или такси... Всички разбират за неговото присъствие. Получава се един широк кръг около смърдящия, чиито граници никой не желае да прекрачи. Защото смрадта е непоносима. Но о, чудо. Ако всички постоят за известно време заедно, вонята изчезва. Всичко си става "нормално" и на никой не му прави вече впечатление.
Това не означава, че вонята е спряла. Истината е, че всички са свикнали и не й обръщат внимание. Претръпнали са.
При прошката е различно. Простителят никога не свиква с греха. Грехът и омразата, злобата и разрухата трябва да спрат. Отношенията трябва да се възстановят.
Не можем да докараме Бога в калта, за да сме заедно. Той всъщност ни изважда от калта и ни умива, за да сме заедно.
Омраза ли е това или любов? Любов ли е да оставиш човека да се валя в калта? Или е любов да му помогнеш да излезе от там?

...Любовта е силна като смъртта. Ревността е остра като преизподнята, Чието святкане е святкане огнено, пламък най-буен.
Много води не могат угаси любовта, Нито реките могат я потопи; Ако би дал някой целия имот на дома си за любовта, Съвсем биха го презряли...

Любовта на Бога зове към промяна. Тя е по-силна от смъртта. Тя носи живот.
Обичам да съм обичан. Истински. Нетолерантно. Горещо.

Photo: http://www.flickr.com/photos/steven-young/2347564270/sizes/l/

Големите шарани

Август две хиляди и девета. Петък. Ден за риболов. Отиваме на риба.
От известно време мой колега и приятел се заканва, че ще ме заведе на риба. Най-после успя. Решихме и планирахме. Поканих и моя голям син. Той с удоволствие прие. Когато дойде денят за великия риболов, се оказа, че съм пропуснал да поканя и по-малкия. Само с едно питане и той се съгласи.
Тръгнахме привечер, след работния ден. Задръстването по Околовръстното се опита да помрачи сладките мигове на предвкусване, но не успя. Още повече засили удоволствието.
Полека-лека допълзяхме до Герман. Никога не бях ходил на този гьол. Представях си го голям и безлюден. Оказа се нещо по средата. Малък и прилично посетен. Но щом стъпихме на брега, една незнайна тръпка полази по тялото ми и моментално станах рибар. Погледнах от високо всички наклякали рибари и открих, че никой не хваща нищо. На свой ред те ни погледнаха с лека насмешка: "Ето още четирима балъци ще клечат безплодно."
Докато пътувахме, крояхме планове кой каква въдица ще ползва, а малкият ми син повтаряше: "Аз няма да ловя... Аз няма да ловя..."
Ники (е, издадох кой е приятелят риболовец) запретна ръкави и започна да вади невероятни такъми, плувки, кукички, зарибяващи храни, които ухаеха толкова хубаво, че на човек да му се прище да зареже рибата и да си спретне един сандвич, намазан с тях.
След кратка суетня и приготовление дойде ред да хвърляме. Аз грабнах едната въдица и започнах да мятам. Естествено наруших всички правила, но пуста страст да мятам и мятам не ме оставяше на мира.
След кратко мятане разбрахме, че сме много нагъсто и си пречим със съседите. Решихме да се преместим. Нарамихме въдиците и минахме трийсетина метра встрани. Вече събрал опит от двайсетина дилетантски мятания на въдицата, запратих стръвта навътре. Докато върху мен се сипеха указания и критики, а аз си дърпах и нагласях въдицата, изведнъж плувката затанцува и със ловко движение, което сякаш цял живот съм правил, засякох шарана. Внезапно всички очи се насочиха жадно и завистливо към мятащата се във водата риба. А тя, за да направи шоуто съвършено, се мяташе и скачаше неудържимо напред-назад.
Аз хванах първата риба! Бях безкрайно горд. Всички ми викаха, че това е типичният късмет на начинаещия, но аз си знаех, дълбоко вътре в мен, че те нищо не разбират! :)
В края на краищата от този момент знаех, че не сме дошли напразно. Дори да остане само един шаран, то риболовът беше успешен.
Докато майсторски изваждах рибата от водата, малкият ми син ме гледаше с широко отворени очи. Всичко си пишеше там, в тях. Вече знам как да я чета тая книга. И така, след като извадих гордо моя първи шаран, аз попитах Стефан: "Искаш ли да пробваш?" Знаех отговора. Младежът сграбчи въдицата и започна да мята настървено.
Отново всичко затихна. Нищо не кълве. Двамата ми синове гледаха с напрежение и леко разочаровано очакване. И аз ги гледах и страдах с тях, но не кой знае колко. Молех се: "Господи, дай им на тия момчета да хванат нещо и те..." Но те си мятаха ли, мятаха, а единствено моят самотен шаран шляпаше енергично в кофата. А това още повече дразнеше.
По едно време попитах Христо какво става. А той ми отвърна: "Нищо не става, не кълве, какво да направя?" "Ами помоли се бе, сине", казах му аз и продължихме да чакаме. Но о, небеса. След броени секунди въдицата на Христо заподскача, дърпана от следващия шаран. С две-три сръчни дърпания - ето, шаранът е в кофата. Отново молитвата работи. :) (Е, Господ ни дава красиви уроци, не че нашата молитва е такава сила. Но Бог е!)
На лицето вече грееше усмивка. Но другото момче гледаше омърлушено. Явно и там се започна една усърдна молитва, защото след малко въдицата на Стефчо заподскача и плени следващия шаран. Още една усмивка грейна.
Да не говорим, че опитният Ники междувременно натръшка две-три парчета.
От този момент започна едно състезание и накрая се оказахме с цели четиринадесет парчета в кофите.
Докато мятахме въдиците, си приказвахме с Ники. Той, с лукаво блеснали очи, ми заразправя колко обича да крои планове как да примами рибата и как да я излъже. И рибата хоп, в капана. Увиснала на куката.
Казвам му аз: "Ники, тая работа ми прилича много на лукавия. Той така ни крои шапката и гледа да ни улови в мрежите си, а после ние висим безпомощни, уловени от собствените си страсти. От собствената ни глупост."
И двамата се усмихваме. Знаем обаче, че има Един друг, Който по същия начин търси да ни спечели за Себе Си. Но Той използва за целта единствено и само истината. Никога не лъже. Никога не манипулира. И това ни привлича. И ние тичаме към Него. Дано ни улови в своята мрежа и да ни извлече от морето на суетата. И Той го прави. А ние сме щастливи. Не се мятаме като горките риби, налапали жестоката кука на лъжата. Но се радваме да бъдем в присъствието на нашия Рибар.
Ех, хубаво е да си с приятели на риба. Хубаво е да хванеш някой шаран. Всъщност винаги има хванат шаран. Както някой си е казал: „Риболовът е упражнение, при което от едната страна на дълга пръчка понякога има шаран, а от другата винаги.” Затова шаранът винаги е налице, без значение от коя страна на въдицата.
Вечерта ни завърши с печени на скара и пържени шарани. Невероятно вкусно. Може би защото всичко беше заедно с приятели. Защото, както мъдрецът е казал: „По-добре е зеле с любов, отколкото охранено говедо с омраза...”
Дори да не бяхме хванали нищо, удоволствието беше невероятно. О, колко голяма е радостта да си с приятели, особено когато сред тях са и твоите деца.
Е, това е първият епизод от сериала "Големите шарани".
Следва продължение... и снимки. :)

Докога

Докога?
До края!
Това е въпросът, който си задавам почти ежедневно, и съответно отговорът, който получавам.
Какво докога, и какво до края?
До кога ще има конфликти, докога ще има обидени и нацупени? Докога трябва да прощавам? Вече се изморих. Искам почивка. Искам да няма сърдити, да няма обидени, да няма конфликти. "Не може", чувам за отговор - "Така ще бъде докрай".
Защо се уморявам, защо искам да избягам? Ами защото съм слаб! Защото и аз съм обиден.
Само силният не бяга. Само този, който прощава, може да се радва. Само силният може да си почива. Легнал на Христовите ръце, в сладък мир почива туй сърце...
Стоях си в гардероба (нашият е като килер, да не си помисли някой, че се крия в шкафа:) ) и се чудех накъде да тръгна. Наляво или надясно. Отново сърдене, отново цупене от приятел. Исках всичко да спре. Молех се на Бога да махне от мен това зло чудо. И чаках да чуя топлия Му глас. И го чух. Но не исках да го чуя. Той нежно ми прошепна: "Любовта винаги побеждава." Абсолютно си прав, Приятелю. Но понякога любовта трябва да е твърда. Да удари грешника по главата и да го вкара в пътя. И аз може би трябва да съм този чук, с който да бъде ударен.
Макар аргументите ми за твърдата любов да бяха железни, отново към мен протече нежното настояване: "Любовта винаги побеждава, протегни ръка, прегърни."
О, о, о... не мога да се преодолея. Толкова силно се обичам. Не искам унижение. Не искам отхвърляне. Ами ако протегна ръка и бъде отхвърлена? Знаеш ли ти, Господи, какво е отхвърляне? Кого ли питам. Та отговорът Му звучеше в ушите ми дори докато задавах въпроса: "Аз ли не знам! :) Та нима не Аз бях отхвърлен от своите си, дори от теб, преди да се запознаем? И все пак го направих, протегнах ръце към теб и те прегърнах. И сега си Мой приятел."
След тези думи почти се разплаках. Сърцето ме прободе и се стопи. Не ме интересуваше вече кой ще ме отхвърли, кой ще ме приеме. Отидох и прегърнах. И не бях отхвърлен. Но кой го е грижа? Важното e, че сърцето ми беше пълно.

Тогава Петър се приближи и Му рече: Господи, до колко пъти, като ми съгреши брат ми, да му прощавам? до седем пъти ли?
Исус му рече: Не ти казвам: До седем пъти - до седемдесет пъти по седем.

Photo: http://www.mendingshift.com/2007/12/14/rembrandts-the-return-of-the-prodigal-son-4/

ВАЛИ

Вали. Смесени чувства. Хем има свежест и гърдите се изпълват с ентусиазъм и живот, хем тъгата леко парва сърцето.
Когато завали, сякаш друг свят отваря врати и проникваме в неговата реалност. Земята жадно пие, а човекът сякаш се затваря в себе си и се усамотява.
Когато изляза от шумния град, сетивата ми започват жадно да "пият" цветовете, формите, звуците на шедьовъра "природа". Нещо в мен е толкова жадно за този феномен - творението, и когато остана насаме с него, душата ми жадно пие.
И творението на своя простичък език ми говори за Бога. За Неговата гениалност, която се вижда в разнообразието на форми, цветове и живот. За Неговата любов към човека, за когото е постлал мекия килим на тревата, напълнил го е със забавни обитатели. За когото е прострял небето. Когото прегръща с клоните на дърветата и го засеня. Дарява го със сладки плодове, сътворени, за да доставят удоволствие.
И всичко това кара сърцето да се разтапя, до момента, в който не се появи човешката ръка, която е съдрала килима. Отрязала е ръцете на дърветата и е разкъсала сърцето на земята.
Но да не отивам в тази посока на окайване. Има нещо много красиво в езика на творението. „Както еленът пъхти за водните потоци, така душата ми въздиша за Тебе, Боже” - е казал древният поет. Както физическото ми тяло, както земята поглъщат жадно влагата от небето, така душата ми копнее и се напоява от думите на Бога. Когато Бог мълчи, идва суша. Когато заговори, освежава душата като воден поток, като напоителен дъжд.
Но дали гласът Му ме напоява, или дори не забелязвам присъствието Му? А може би ме дразни...
Вали. Някой пие жадно. А някой се моли да спре. Защото ще намокри нечия прическа и ще окаля нечии лъснати обувки...

Photo: http://www.flickr.com/photos/lrnirjhar/504677743/sizes/l/

ДОГОДИНА ОТНОВО

Днес си тръгваме от красивия къмпинг Градина. Морето тъгува и бучи с вълните си. Не иска да ни пуска. Влязох плахо в прегръдките му, а то за малко да ме удуши. Взе да ме дърпа към себе си, навътре. Нежно ме потупа с два три гребена на своите вълни. Поуплаших се. Помислих си, че още не ми е дошло времето да си ходя от тази земя. Та макар да ме попритисна по-силно към себе си, морето нежно ме пусна обратно на сушата. Обещах му, че ще се постарая да го навестя и догодина. Да си поговорим отново за Бога и да помечтаем заедно. Ех, жалко, че не съм добър плувец. Седя си на брега и ... гледам как вълните галят краката ми. Но един ден, когато няма дни и нощи, ще мога да плувам... Но се сещам, че тогава ще е късно, защото няма да има море. Но ... все пак ще има река, в която ще плувам. Ще си откъсвам по някой плод от брега...
Но дотогава ще си говорим с морето и ще хвалим Бога. Догодина отново...може би...

МОРЕТО АХ МОРЕТО

Краката ми заровени в пясъка, на ръба... Вълната се разлива меко, с кристална вода и пяна като дантела... току да залее краката ми и спира на милиметри. Оставам сух. Стоя спокойно, без да изпитвам страх, напротив. Чувствам дълбок мир, сигурност. А всъщност стоя на ръба, на брега, на границата с едно огромно море. Едно невнимателно движение на земята и бих бил пометен от стихията, която кротко мърка в краката ми. Сигурен съм и спокоен, защото водата няма да пресече поставената й граница. Защото "ръката", която я държи не трепва и не се изморява.
Морето не напуска своите предели, защото е покорно на заповедта, която е получило. Това е така, защото, когато Бог изрече Слово, Той не се отмята. Думата Му е сигурна. Аз мога да се опра на нея, защото знам, че Той е точен, верен, сигурен. Не се отмята. Ако имам среща с Него, Той ще дойде. Ако ми обещае своята верност, няма да ме изостави за да тръгне с друг или друга...
Хората са като развълнувано море. Изглежда, че ще ме залеят. Трудно мога да разчитам на тяхната верност, както и на моята. Все още съм човек, като тези, на които не мога да разчитам. Уви, дори на себе си не мога да разчитам. Но точно преди да ме залее, вълната спира в краката ми. Каква изненада. Сякаш Някой владее и това море. Дори и то не може да пресече границата. Защото има Дума, която го възпира.
Макар човечеството да се блъска напред, назад и всичко да изглежда хаотично, Думата на Бога възпира и овладява това море. Дори и на неговия бряг аз мога да застана спокойно и в пълен мир. Защото моят Бог е ВЕРЕН. Той не се клати, не се колебае. Той заповядва и става!
О, какъв мир, о, каква сигурност в прегръдката на моя Приятел Исус.
Вълната стига до нозете ми ... и спира. Някой е изрекъл Слово... и човешкото море притихва, защото Един Друг издига глас, като бучащи води и цялото творение замлъква.
Мълча и аз... и се наслаждавам...