НАДПИСЪТ

Случайно попаднах под едно от стълбищата в строящата се сграда на църквата. Като се има предвид, че не се мотая случайно под стълбищата. Просто вършех малко работа. Разгледах прозорците, които, за да не бъдат счупени от невнимателни работници или такива като мен, които се мотаят под стълбите, бяха маркирани с бяла боя на кръст. Тъй като имам "набито" око, в окото ми се наби някаква драсканица. Приближих се и се оказа надпис, издран с нещо остро върху боята. Зачетох се и се оказа доста странен и неприятен текст. Беше писан определено от вярващ човек, който не питаеше добри чувства към църквата. За да го напише, би трябвало да влезе в сградата, да се усамоти и да пише. Изисква се доста решителност и активност.
Не мога да кажа, че това предизвика в мен голяма и неудържима радост. Нахлуха мисли в главата ми. Има хора, които са позитивни, градят и се борят за царството на Бога. Но има и хора, които не само че не градят, но пречат и рушат. Как е възможно това? Умът ми не го побира. Като прочетох надписа, се сетих и за друга дейност в сградата. Освен всички други градивни събития, имаше и някои, които са деструктивни. Преди време, когато все още достъпът до сградата беше по-свободен, започна да се развихря квартално творчество. Каквото е в ума на случайните посетители, се появяваше по някои стени. Сцените бяха примитивни и просто помагаха да надникнем в ума на "твореца" и да съзрем какви страсти се вихрят там и в сърцето му. Една от рисунките беше в шахтата на асансьора и се чудя как бяха успели да стигнат там, за да я изографисат. Та провокиран от надписа, се сетих за тези произведения и се реших да свърша нещо, което отдавна се канех да изпълня. Взех гума за триене на молив и започнах да трия и унищожавам мерзостите по стените. Бяха надраскани с молив, така че падаха сравнително лесно. Докато триех, се чудех откъде тази злоба и нищета в човешкото сърце. Мислех си, че е много неприятно да бъдеш мразен. Но заедно с това осъзнах, че още по-лошо е да мразиш. Омразата раздира човешкото сърце и го омърсява. Но това не е нищо. Омразата вгорчава и разболява човека. Болката, която причинява, е по-голяма дори от физическите страдания. Чудех се дали искам да знам кой е писал и кой е рисувал, но стигнах до извода, че по-важно е да знам какво мисли Бог за мен и църквата, а не какво мислят хората.
Вечерта се прибрах. Порових се из виртуалното пространство и изведнъж получих послание от човек, с когото нямам много контакти. Посланието беше много кратко и завършваше с усмивка. Гласеше следното:”Матей 5:11, 12 :)”. За непосветените в тези тайнствени означения, значението е следното: Евангелие според Матей, глава пета, стихове единадесети и дванадесети. А ето какво гласи и самият текст:

11. Блажени сте, когато ви хулят и ви гонят, и говорят против вас лъжливо, всякакво зло заради Мене;
12. радвайте се и веселете се, защото голяма е наградата ви на небесата, понеже така гониха пророците, които бяха преди вас.

Това са част от думите на Исус, които изговаря пред Своите ученици. Прозвучаха ми много лично. И такива бяха – лични. Бог ми каза просто: "Радвай се, когато четеш такива надписи и срещаш такава съпротива, защото така са постъпвали с моите слуги дълго преди ти да се родиш. Но всички те, както и ти, имате голяма награда на небесата!!!"
Сега седя и пиша това, защото ми доставя удоволствие да следвам Бога и да виждам добрата Му ръка над мен и Неговия народ. Ако Бог е откъм нас, кой ще бъде против нас? Самият въпрос съдържа отговора.
В любовта няма страх, но съвършената любов пропъжда страха! Бог е любов. Той обича Своята църква и го доказа, като отдаде живота Си за нея. Кой ще обвинява божиите избрани, Бог ли, който ги оправда?...
Във всичко ставаме повече от победители... чрез Христос.
Това са надписите, които аз искам да оставя. Надписи на благословение и градеж, а не на разруха! Това е посоката, в която трябва да върви Христовата църква! И ще върви и ще преуспява!
Благословено да е името Господне!
Снимка: wikimedia

СУШАТА

Един ден се разхождахме с приятели край морето. Бяхме на къмпинг. Минахме покрай една стара, порутена чешма. В нея беше сложена голяма диня и водната струя я обливаше, за да се изстуди. Двама от приятелите ми я загледаха с широко отворени очи. Спогледаха се и след това се обърнаха към мен, почесвайки се по главите, с изумен и симпатичен изглед, почти както изглеждаха великите герои на Доньо Донев. Имам пред вид "Тримата глупаци", героите на Доньо Донев, де.
Гледаха ме така стъписани и удивени, защото живееха в местност, където водата е много скъпа, в пустинята. Е, разбира се, те я бяха превърнали почти в "райска градина", но за целта плащаха висока цена за водата.
А ние тук, понеже сме много богати - динята под чучура. Евтина вода, можем да я пилеем. Не я ценим.
Като ме удари жегата през лятото и започне да се лее вода от мен като от язовир, тогава копнея за много вода. Не за газирана и студена напитка, а за проста и чиста ВОДА! Това ми се случва, когато отида през лятото да кося ливадата в Банкя. След като слънцето изцеди де що има вода от мен, аз се хвърлям към чешмата и наточвам огромна чаша вода. Изпивам я и пълня отново. Насладата е голяма.
Когато човек се позамогне, когато се поуспокои, започва да губи реална представа за цената на живота.
Когато загуби нещо най-просто като водата, започва да оценява и се радва на всяка капка вода.
Не знам дали се е случвало на някой да влезе в банята жаден за горещ душ, да отвори крановете и... да не потече нищо. Какво разочарование. Какъв яд. Ами ако това продължи ден, два, седмица? Става ужасно! Копнежът по водата нараства лавинообразно.
Мисля си, че сушата може да бъде както проклятие, така и голямо благословение.
Като четем в Библията за отстъплението на Божия народ от Бога, виждаме колко естествено идва опустошението, разрухата и сушата. Оттам и гладът, и мизерията. Това очевидно е проклятие. Но както е проклятие, така и не е. Защо? Ами защото голямата суша, големият провал връщат човека обратно към реалността. А тя е, че ние имаме огромна нужда от вода и нейното животворно действие. Тогава ние осъзнаваме колко сме богати, когато я имаме, и заедно с това – колко сме зависими от нея. Както водата е нужна за физическото тяло, така е нужен Бог за душата на човека, дори много повече. Но сякаш, докато не дойде голямата суша, ние не ожадняваме лудо за вода, както и за Бога. И ето го проклятието, което май е благословение – сушата. И ето го отново глада и жаждата за вода, както и за Бога. И когато закапят капките от небето, сърцето започва да скача от радост. Защото усеща вкуса на водата. Защото жаждата ни е довела до дълбок копнеж и осъзнаване на нуждата ни от вода. Сега водата е скъпа. Сега Бог е желан и търсен.

Блажени, които гладуват и жадуват за правдата, защото те ще се наситят.

Photo: http://www.flickr.com/photos/wykowski/615140382/

МНОГО СКЪПО, МНОГО!

Небесното царство прилича на имане скрито в нива, което, като го намери човек, скрива го, и в радостта си отива, продава всичко що има, и купува оная нива.
Небесното царство прилича още на търговец, който търсеше хубави бисери,
и, като намери един скъпоценен бисер, отиде, продаде всичко що имаше и го купи.

Кое е това съкровище, което, като го намери човек, остава радостен през целия си живот?
Прочетох една статия преди малко, в която човекът споделяше, че тъгата го следва навсякъде и не го оставя. Без значение какво прави. Замислих се. Чак на мен ми стана тъжно. Но не задълго. Стана ми тъжно за тъгата на тъгуващия. И разбрах, сякаш не съм го знаел, просто се убедих за пореден път, че човек тъгува по родината. Тъгува по Баща си. Тук сме пришълци и чужденци. За малко сме, за кратко сме. Но не искаме да го повярваме и търсим радост и щастие във временните като нас неща, вярвайки, че те ще траят вечно. Но не траят. Но има неща, които траят. Там, където е присъствието на Бога, там радостта не спира. Дори да дойде скръб, радостта остава. Там, където Бог присъства – не че има място, на което Той да не присъства, но там, където е желан, е Неговото царство. А именно там, в Своето царство, Той е боготвореният, Той е желаният и Той управлява. Управлява не насилствено, но онези, които с голяма радост са дошли при Него. Дошли са, привлечени от любовта Му.
Та ето за такова съкровище говори Христос, когато обяснява Божието царство с двете красноречиви, гениални притчи.
Когато тъжният човек, който усеща болезнено липсата на Бога в сърцето си, се върне при Бога, той намира най-голямото съкровище. И не иска никога да го изгуби. Готов е да отдаде всичко, само и само да има тази голяма радост и това голямо богатство. Всичко угасва пред блясъка на тази любов. Няма скръб или неволя, които да помрачат радостта.
Но за да има това богатство, човек трябва да прогледне. Да види истински ценното. Да избърше очите си от заслеплението на светската суета, която възхвалява лицемерието, пошлостта и показността. Да измие очите си с живата вода на Христовите думи и да позволи на Духа да изпълни сърцето му. Тогава ще съзре, че това съкровище е било на ръка разстояние от него. И ще го грабне, и в радостта си ще го скрие в сърцето си. И ще бъде щастлив завинаги.
Търсиш ли, копнееш ли за истински живот? Той може да бъде намерен при истинския живот. "Аз съм пътят, истината и живота", казва Исус. Там, в Него е животът. За този живот копнее сърцето ни и тъгува. Защото Божието царство, тоест животът, радостта и смисълът, не е ядене и пиене, но правда, мир и радост в Светия Дух! Е, който тъгува, търси, ожида това съкровище, ще го намери и ще го замени за всичко дребно и лъжовно.

Понеже сте очистили душите си, като сте се покорили на истината, която докарва до нелицемерно братолюбие, обичайте се един друг горещо, от сърце,
тъй като се възродихте, не от тленно семе, а от нетленно чрез Божието слово, което живее и трае [до века].
Защото "Всяка твар е като трева, И всичката й слава като цвят от трева; Тревата изсъхва, и цветът й окапва,
Но Словото божие трае до века"; и това е словото, което ви е благовестено.

Photo: http://www.chicjewelrylive.com/images/BlackPearls2296.jpg

След обстоятелствата

Тогава Исаак повика Якова, и, като го благослови, поръча му, казвайки: Да не вземеш жена от ханаанските дъщери.Стани, иди в Падан-арам, в дома на майчиния ти баща Ватуил, и от там вземи жена, от дъщерите на вуйчо ти Лавана. И Бог Всемогъщи да те благослови и да те наплоди и умножи, така щото да произлязат от тебе редица племена;

Бащата губи зрението си. Остарява. От страх, че ще си отиде от този свят, решава да повика по-големия, любимия си син, и да го благослови преди кончината си. Но нещата не са така прости. Майката чува. Тя обича по-малкия брат близнак. Интригата е заплетена. Планът – скроен. Малкият брат се представя за по-големия и с измама грабва благословението. В семейството избухва бомба. Братята са в конфликт. Исав мрази Яков, измамника.
Тогава Исаак, бащата, под натиска на Ревека, майката, изрича записаните в Битие, цитирани по-горе думи. Това решение е в резултат от избухналия конфликт. Исаак е притиснат от обстоятелствата. Няма накъде да ходи и трябва да спасява синовете си, за да не се изтребят един друг.

Когато не постъпваме правилно, вместо да управляваме обстоятелствата, те управляват нас.
Интересното е, че след тази случка Исаак живее още цели осемдесет години. Защо му трябваше да прибързва? За едно беше бавен, а в друго прибърза. За да извърши това, което Бог искаше от него, беше бавен, а да извърши това, което му харесваше и считаше за право, прибърза. И сгреши.

Бог има план и благословение за теб – днес. Ако Го последваш и извършиш правилното нещо навреме, ще благоуспееш. Ако се забавиш, ще позволиш да бъдеш управляван с юзда и остен като коня и магарето. Днес е благоприятният ден. Живеем днес, а не утре. Затова не пропускай добрата възможност!

Днес, ако искате да слушате гласа Му,
Не закоравявайте сърцата си както в Мерива. Както в деня, когато Ме изпитахте в пустинята,
Когато бащите ви Ме изпитаха, Опитаха Ме и видяха каквото сторих.

Photo: http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/9/93/Isaac_Blessing_Jacob_-_Govert_Flinck.jpg

Спомени

Слушах (даже я слушам в момента) една много известна, стара (не много стара) песен. Върна ме назад във времето. Нещо се случи в сърцето ми. Омекна. Спомних си не толкова събитията, колкото усещанията, емоциите и приятелите. Изплуваха в съзнанието ми. И една огромна вълна на любов към тях, приятелите, любов към младостта, ме заля. Аз съм млад. Но много години изтекоха. Е, не са чак толкова много. Но за децата ми са цяла вечност. И тези изтекли години оставиха белези в мен. Понякога се страхувам, че времето нарани нещо в мен, отне ми нещо. Пренесе ме в друг свят, който е различен от предишния. Илюзия ли е това, или реалност? Що е реалност? Всичко е станало толкова относително. Толкова бързо се мени. Няма нищо стабилно, няма нещо, за което да се хванем и то да не се разпадне в ръцете ни. И това нещо, за което някои искат да се уловят, без да се разпадне в ръцете им, е миналото, спомените. Малко се плаша това да не се случи с мен. Ще се случи ли?
Има едно нещо, което продължава да стои непоклатимо. Нека ми прости това нещо, че Го наричам нещо, а не е. Това "нещо" е Някой. Той ме удивява. Не се променя, не се изчерпва. Той е винаги нов и винаги стар. Не мога да Го проумея. Мислех си, че Го познавам. Но се оказва, че нищо не знам. А мога само да стоя в захлас и да се възхищавам от Него. Мислех си, че ще Го изненадам. И бях прав :) И бях прав, и не бях. Не Го изненадвах с нищо и в същото време Той се удивяваше от мен и ми се радваше.
Връщам се в моята "младост" и виждам моите стари приятели все още млади, недокоснати от времето, още пълни с ентусиазъм и копнежи. Сега е различно. Сега са различни.
Но... пред мен е много по-вълнуващо, отколкото е зад мен. Нови, още по-вълнуващи и красиви песни се раждат и ще се раждат. И те ще останат. Ще докосват сърцето ми, както и Неговото. И ще се топи сърцето от топлина... и може би малко тъга. Защото старото преминава, ето всичко става ново...

като забравям задното и се простирам към предното,
пускам се към прицелната точка за наградата на горното от Бога призвание в Христа Исуса

Photo: http://www.flickr.com/photos/jubewong/2956781169/sizes/l/