Душата на врабче

Пиците не бяха още готови, затова седнахме на долнопробните столове с масичка пред бараката. Слънцето припичаше и сгряваше, както гърбовете ни, така и душата. Беше необичайно топло за ноември. В краката ни бяха нападали натрошени кори от баница. Беше доста примитивно и неподдържано. Обаче топлото слънце оцветяваше всичко в "розово". Просто се наслаждавахме. Пиците станаха и започнахме да хапваме. Още една наслада, добавена към хубавото време.
Докато поглъщахме бавно топлите пици, две врабчета кацнаха в краката ни и започнаха да хапват баница на припек. Личеше си, че са врабчета бебета. Вероятно на няколко седмици или месеца. Но това не им пречеше да кълват умело препечените кори. Хапваха си с апетит.
Огледах се да видя дали носят кредитни карти, или ще платят в кеш. Не успях да видя нито едното, нито другото. Като се нахраниха, просто литнаха и кацнаха на съседното дърво. Даже не раздигнаха масата след себе си. Някой друг щеше да се погрижи. Като ги гледах как си чуруликат на клона, ми се стори, че са много депресирани. Говореха си за утрешния ден и бъдещето. Идваха тежки времена. Криза. Зима. Спестяванията им в близките две банки бяха нулеви. Какво ли щяха да правят? Нямаха работа, нито пък бяха собственици на ниви. И все пак, колкото и да ми се искаше да видя тъжни погледи и депресивни действия, не успях. Врабчовците бяха много щастливи. Току-що бяха си хапнали. Някой им беше сложил специална трапеза. Хапнаха и останаха цели дванадесет коша с кори от баници.
Тъкмо литнаха и ето следващите посетители на ресторанта. Няколко доста едри гълъба заеха празната маса. Празната подмаса исках да кажа. Започнаха да кълват умело. След минутка вече гукаха така, както само доволни гълъби могат да правят.
Опитах се да видя дали са притеснени и угрижени, но кръглите им очи излъчваха мир, дълбока сигурност. Нямаше страх за утрешния ден. Личеше си, че са обичани птици. Някой ги обичаше. Беше им приготвил трапеза.
След малко и те литнаха. Остана още много баница. Помислих си дали да не я събера в един пакет, за да имам през зимата? Може да бъде много тежка. Ако съм скрил малко огризки, възможно е да оцелея. Може да си ги вкарам в банковата, картова сметка. Така ще е по-сигурно. Банката няма да фалира. Тя е лекарството за моята душа. Носи ми мир. Мога да спя спокойно, защото тя ме пази. Тя не спи, нито ще задреме. Ех, колко сигурни могат да бъдат хората. А не като птиците - да треперят по цял ден. Та нали си нямат банки! Горките.
Като се вгледах в хората, които минаваха покрай нас - изтрезнях. Къде съм се загледал по птиците. Те си имат Един, Който се грижи за тях. Ние хората трябва да вземем всичко в наши ръце. Иначе светът ще се разпадне. Затова трябва да ставаме и да се връщаме обратно в света с грижите, и да ги нарамим отново. Да започнем да планираме и се безпокоим какво ще дойде утре. Та нали сме много по-скъпи от птиците. За нас е по-сложно. Бъдещето е в наши ръце. Даже Бог не може да ни помогне. Затова трябва да се безпокоим и да изпаднем в тежка депресия. Така всичко ще си дойде на мястото. Защото, ако случайно се захласнем по птиците, може нещо да се обърка. Да вземат да избягат грижите, страховете. Тогава какъв свят ще бъде това? Напълно объркан. Обърнат с главата надолу.

Затова ви казвам: Не се безпокойте за живота си, какво ще ядете или какво ще пиете, нито за тялото си, какво ще облечете. Не е ли животът повече от храната и тялото от облеклото?
Погледнете на небесните птици, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират: и пак небесният ви Отец ги храни. Вие не сте ли много по-скъпи от тях?
И кой от вас може с грижене да прибави един лакът на ръста си?
И за облекло защо се безпокоите? Разгледайте полските кремове как растат; не се трудят, нито предат;
но казвам ви, че нито Соломон с всичката си слава не се е обличал като един от тях.
Но ако Бог така облича полската трева, която днес я има, а утре я хвърлят в пещ, не ще ли много повече да облича вас маловерци?
И тъй не се безпокойте и не думайте: Какво ще ядем? или: Какво ще пием?, или: Какво ще облечем?
(Защото всичко това търсят езичниците), понеже небесният ви Отец знае, че се нуждаете от всичко това.
Но първо търсете Неговото царство и Неговата правда; и всичко това ще ви се прибави.
Затова не се безпокойте за утре, защото утрешният ден ще се безпокои за себе си. Доста е на деня злото, което му се намери.

Photo: http://www.flickr.com/photos/baz_baziah/2542450469/sizes/l/

Първа служба в новата сграда

Мисля, че това си заслужава да бъде видяно:)

Лозовата сърма

Бях гладен и седнах да хапна. Майка ми беше донесла лозови сърми. Стоплих ги в микровълновата печка и се нахвърлих върху тях. Обичам лозови сърми. Странното е, че допреди година не можех да ги понасям. Какво ми се случи - така и не разбрах. Докато берях един ден листа от лозата за лозови сърми, които някой друг щеше да яде, така ми се доядоха лозови сърми, че чак се стреснах. От този момент на просветление, лозовите сърми ми станаха любимо ястие. И така, ето я чинията със сърмите пред мен. Малки като бонбони, сърмите напираха да влязат в устата ми, а аз не им се съпротивявах. Отворих устата си и налапах една сочна сърма. Вместо да изпитам блажената наслада от великолепния им вкус, изпитах остра болка. Бях ги сгорещил прекалено много. Тогава започнах да правя нещо, което не съм подозирал, че мога. Сърмата заподскача из устата ми и с голяма вещина започнах да я охлаждам. И през ум не ми минаваше да я изкарам навън. За моя изненада изкуството на охлаждане проработи. Сърмата отново ми отдаде своя невероятен вкус и аз я изядох.
Причината да разказвам това е, че докато охлаждах ястието в устата си, се замислих как на еволюцията са й трябвали милиони години да развие способността на човешката уста да охлажда храната. Сигурно преди да се стигне до този момент на изкусно засмукване на въздух и после завъртането му в устата, милиарди маймуни са оставали без езици, защото са ги изгаряли от случайно попадналата гореща храна там. Ами какво ли е било, преди да има маймуни? Може би първите животни с усти са гълтали гореща лава и са се тренирали да не изгарят. После са го кодирали в своите клетки и така са модифицирали следващия вид, докато се появи маймуната. Тя, маймуната, вече е върхът на интелекта. Внимателно е разучила всички стъпки, които трябва да се направят, за да може устата да се развие и да стане човешка. Но аз си мисля, че и ние трябва да поработим по развитието и мутацията на нашите усти. Защо ни трябва изобщо вкус и температура на храната? Най-добре е вместо усти да имаме нещо като консервени кутии с капак. Отваряме капака и с език като тирбушон завъртаме с бърза скорост всичко, което влезе. За броени секунди сме напълнили корема. И край. За какво са ни толкова преживявания, свързани с аромати, температура, вкус...?
Всъщност, докато хапвах вкусните сърми, си мислех, че Бог е планирал всяка една ситуация в живота на всяко живо същество и е създал тялото съвършено, гениално. Той е планирал и изчислил функцията на всеки зъб, силата на натиск, която упражнява върху храната, броя натискания. Той е създал рецепторите за вкус, а освен това е синхронизирал окото и образа, който то възприема, и вкуса, на който този образ съответства. Та като погледна сърмата, аз вече в моя ум съм я лапнал и сдъвкал, така че преди да съм я близнал, аз усещам нейния вкус. И всичко това, без аз да седя с молив в ръка и да правя изчисления под какъв ъгъл да вкарам вилицата, за да не си извадя окото. Колко дълбоко да бръкна, че да не си пробия гърлото. Как да си въртя езика, за да не го объркам с някоя сърма и да си отиде сдъвкан на парчета.
Спокойно си седя и отхапвам, дъвча, отпивам, гълтам и се наслаждавам. Не влагам никакво усилие да планирам движенията си и да ги координирам. Те са закодирани в моето тяло. То послушно изпълнява командите и ми позволява да го обитавам и се наслаждавам на живота чрез него.
Е, всичко това ме кара да се възхищавам все повече от Твореца на вселената, Който е и мой приятел. Кара ме и да изпадам в удивление от родителите и поддръжниците на теорията за еволюцията. Но какво да правим, когато още преди да се роди идеята за еволюция, Бог е вдъхновил псалмопевеца да напише: "и рече безумния в сърцето си: няма Бог".
А началото на мъдростта е страх от Бога.
А аз ще хапвам сърмички с удоволствие, без да си прехапвам езика, и ще хваля Бога, защото страшно и чудно ме е създал!

Photo: http://www.flickr.com/photos/fionnmccueil/465577706/sizes/o/