Хрупкавата пуйка

Освен, че на 25 декември празнуваме Рождество Христово, празнуваме и именния ден на сина ни Христо. До ден-днешен всичките ни опити да изпечем вкусна и сочна пуйка бяха безуспешни. Но това беше до ден-днешен, имам предвид 25 декември 2009. Всичко това вече е история.
Няколко седмици преди празника решихме да се подготвим. След дълбоки душевни терзания все пак решихме да купим пуйка и да опитаме отново да произведем нещо вкусно. Тъй като купихме пуйката в чест на сина ни (с това не искам да омаловажа Рождествения празник), той имаше голяма отговорност. Трябваше да намери правилната рецепта, за да ядем сочна птица, а не "чамови, сухи трески".
Христо веднага откри най-великата рецепта. Всичко обаче звучеше добре на книга. Не бяхме сигурни, че ще проработи, докато не опитаме. Рискувахме. По-точният израз е "рискувах". Започнах да приготвям голямото туловище (в сравнение с обикновените пилета). Спазвах внимателно всички стъпки. Жена ми ме гледаше много подозрително. С всяка следваща минута нейното подозрение и недоверие, както към мен, така и към рецептата, растеше. Но тъй като съм свикнал да живея под натиск от различни страни и от неочаквани източници, аз не се поддавах. Следвах стриктно рецептата. Температурата за печене изглеждаше подозрително ниска, но аз устоях докрай! Пекохме и пекохме и пекохме, докато звънецът на таймера звънна. Извадихме тавата и жена ми с невярващи очи и изражение на лицето дойде да обори моя инат. Взе клечка за зъби и прободе като с копие голямото туловище. Очакваше силна съпротива от жилавото месо, но клечката потъна като пирон в кисело мляко. Повтори и потрети. При последното бодване от бялото месо се изстреля силна струя сок. Жена ми беше потресена. Пуйката беше крехка и сочна.
През цялото време на духовната битка между вярата и съмнението, Христо беше силна подкрепа на вярата. Затова спечелихме и удържахме докрай! Затова и получихме наградата - сочна и крехка пуйка.
Възможно е да бъда атакуван от някои по-духовни читатели, че отделям толкова време на една пуйка, а не на важния празник. Всъщност искам да кажа, че направих тази пуйка поради обичта ми към Исус Христос. Айде стига бе, може ли някой да направи такова твърдение? Може, и това не е шега. Знам и съм сигурен, че когато празнуваме в името на Христос, най-добрият подарък за Него са нашите взаимоотношения. Трапезата, както знаем, е била част от земния живот на Христос, както ще бъде част от Неговото царство във вечността. Не се наемам да спекулирам какво точно ще представлява тази трапеза във вечността, но мога да кажа със сигурност, че споделянето на храна с ближния е споделяне на живот с него. Споделянето на храна на трапезата с моето семейство, споделянето на живот с най-близките ми е най-добрият подарък, който мога да подаря на Исус. И затова направих всичко възможно да направя жена ми и децата щастливи.
Както вече веднъж споменах и обещах, че ако рецептата сработи, ще я споделя, така и правя - ето линка към най-добрата рецепта за пуйка: http://www.howtocookathanksgivingturkey.com/
Желая успех на всички изкусни готвачи, които искат да направят щастливо своето семейство!

Photo: http://www.igourmet.com/turkey.asp

Всеки ден не е рожден ден

Обичам месец декември. Имам рожден ден, а и зимата започва. В този месец празнуваме и Рождество Христово. Всички са с приповдигнато настроение. Пазарите оживяват, портмонета се изпразват. Всеки очаква подаръци.
Изниква обаче един малък проблем. Група религиозни не харесват рождената дата на Христос. Искат да я променят. Очевидно не се е родил на правилния ден и в правилния месец. Те обаче ще Го поправят. Да оставим настрана въпроса, че никой не се е потрудил да запомни рождения ден на Исус. Но това е друга тема.
Май Бог понякога прави грешки и по-религиозните, най-вече тези, които са подложени на силните ветрове от север, трябва да Го коригират. Трябва да Му оформят образа и натъкмят рождения ден така, че да се впише в нашата реалност. А тя се променя доста бързо и почти непрекъснато. Някак си Бог остарява и не пасва на модните и политически тенденции. Някой трябва да Го дооформя. Да Му придава по-приемлив образ. Иначе цялата система ще рухне.
Честно казано и аз не пасвам на всички хора. Има такива, които искат да ме пооправят. Да ме повразумят, да ме поогладят (много бода и съм ръбест). А може и моя рожден ден да променят, дори да го изтрият изобщо. Ако не се бях раждал, май за някои щеше да е по-добре. Ама аз съм се запънал и си оставам такъв, какъвто съм. Като изключим факта, че все пак този "остарял" и "немодерен" Бог ме мачка като глина в ръката Си и ми придава формата, която желае.
С мен хората не успяват да се справят. Не знам защо. Може би съм безнадежден случай. Но с Бог може и да успеят. Може би ще Му пренарисуват Лицето така, че да се усмихва, когато гледа жалките оргии и разврат? Може да успеят да преместват рождената му дата всяка година в различен месец. А може би накрая ще успеят изобщо да изтрият тази дата от календара. Да не се беше раждал изобщо.
Може би...
Едно е сигурно, всички тези религиозни и псевдорелигиозни, всички нерелигиозни и развратени хора, ще могат да изтрият не друго, но собствените си имена от книгата на живите. Но Божието Име ще продължи да стои ясно врязано във всеки елемент на Неговото творение и върху челото на всеки човек. И колкото и да си търка нечестивия челото, няма да може да изтрие името Исус! Защото сме Негово творение, създадени по Негов образ и подобие!
Та аз, като стигам до този извод, съм много доволен, много удовлетворен. Бог ще си остане същият. Неговият рожден ден ще бъде празнуван завинаги. Защото Той се роди, за да умре. Да умре за мен, за да се родя аз. За да победи смъртта. И сега аз имам рожден ден. И ще го празнувам завинаги. Защото съм роден. Защото съм жив!
Абе страшна работа! :) Голяма радост. И то особено декември месец. Много ми харесва.
Колко е часът всъщност, забравих да попитам? И това е, защото сега ще погледна новия си часовник, подарък от моето семейство. И той ще отмерва времето, което прекарвам с моя Бог, и времето, което ме доближава до вечната ми среща с Него. Е, сигурно ще сменя доста часовници дотогава, но кой знае! :)


Photo: http://www.lmu.edu/studentlife/Ethnic_and_Intercultural_Services/EIS_Offices/OBSS/Calendar_of_Events_Announcements.htm

НОВ ДЕН, НОВ ПРИЯТЕЛ

Кой е твоят приятел на деня? А кой е твоят приятел на годината? А коя е твоята снимка на деня? Всъщност най-важно е кой е инвеститорът на годината. Или коя е сградата на годината.
Всички тези състезания ме натъжават. Те ме карат да се чувствам много временен. А не съм.
А бе аз да не съм за един ден, или за една година? Кой е мъжът на годината… Мъж за една година. А после? Приятел за един ден или месец, най-много за една година. Ами после? Е, после друг. Съпруг на годината, ами после? После друг.
Всичко се сменя, всичко тече. Голям теч. И всичко, защото сме станали много плитки. Толкова плитки, че чак празни.
Няма вечни приятели, няма семейства до гроб, всеки сменя всичко, защото така е модерно.
И се питам защо ние, които сме с вечна стойност, сме така излъгани да тичаме след всичко, което прилъгва в света? Нима мислим, че можем да намерим в новия приятел нещо, което го няма в стария? Или можем да намерим нещо ново и по-ценно в новата жена, или мъж, което го няма в нашите съпруг или съпруга?
За мен би било обидно да стана мъж на годината или да съм приятел, художник, архитект или пастир на годината, защото догодина ще е някой друг. Аз ще бъда заменен и хвърлен в забрава.
Някой би казал: "Бре какво нахалство, та нима искаш да си вечно ти мъж на годината (две взаимно изключващи се неща - вечно и година ;)? Не би ли ти стигнало веднъж?"
Аз просто съм много нахален. Искам да бъда мъж на живота. Мъж на живота, но за една жена! И тя да бъде жена на живота. На моя живот. Докато съм жив, тя ще бъде жената на живота ми.
Искам да бъда син на живота. Докато съм жив, искам да съм син на баща си. Освен това искам да бъда син на Бога. И то не син на годината, а син на живота. Син доживот!
Е, такъв нахалник съм.
Искам да съм приятел доживот. Горките ми приятели! ;) Дали те го искат, е друг въпрос... Важното обаче е, че аз го искам.... Искам да имам приятел на живота, а не на деня. И когато той ми е приятел доживот, то аз няма да го сменям.
Не знам дали съм полудял, но това течение ме натъжава. То е много силно, много широко, много упорито. Но то е широкото течение, по него хиляди вървят. А в тясното течение на вечните стойности вървят малцина. Или са луди като мен, или са истинските.

Влезте през тясната порта, защото широка е портата и пространен е пътят, който води в погибел, и мнозина са ония, които минават през тях.
Понеже тясна е портата и стеснен е пътят, който води в живот, и малцина са ония, които ги намират.

Имах благословението да живея достатъчно дълго, за да видя много звезди да изгряват. Да се издигат високо на небосклона. Да покачват рейтинга си почти до височината на вавилонската кула. И след кратко да залязват, да залязват, да залязват, почти до изчезване.
Видях други да изгряват. Да печелят званията „мъже и жени на годината”. Но ги видях и те да залязват. И други да идват на тяхно място.
И бих се изкушил да кажа като "Проповедника" – "суета на суетите, всичко е суета".
Но не всичко е суета. Има една Звезда, която никога не залязва. Тя вечно изгрява. Тази Звезда не е кинозвезда. Не е звезда на годината. Но е Слънцето на правдата, Вечната светлина, истинският Приятел – Исус Христос.
Имах благословението да живея достатъчно дълго, за да разбера от опит, че тази Звезда никога няма да залезе. И ако съм с Нея, никога няма да заляза и аз, и аз, и аз. А ти?

Photo: http://www.flickr.com/photos/lopiccolo/3788279806/sizes/o/

Старата луна

Лежах си на леглото и гледах към небето. А там беше увиснала на нищото луната. Гледах я и размишлявах. Виждах я много ясно. Различавах тъмни петна, които очевидно бяха някакви падини и възвишения или пък кратери. Очите ми не се присвиваха, нито изгаряха. Гледах спокойно. Светлината беше ясна и мека. Не повреждаше зрението. Знаех от уроците в училище, а пък и от къде ли не, че луната "свети" с отразена светлина. Тя няма собствена. Не произвежда такава. Древните определено не са знаели този прост за нас факт. И какво от това? И в двата случая (дали знам, или не знам) на земята достига мека и приятна светлина, отразена от големия спътник. Нощта става много по-приятна, защото има нежна светлина и е приятно за почивка. Друго си е да не си в пълен мрак.
Докато си гледах луната и спокойно изучавах повърхността й, се замислих, че не мога да се взирам по същия начин в слънцето. Е, разбира се, ако съм безразсъден, бих могъл да стоя с отворени очи към огненото кълбо и бих си загубил зрението. И пак не бих видял слънцето такова, каквото е. Но не е така с луната. Това е, защото тя свети с отразена светлина.
Това ми напомни много на отношенията ми с Бога. Аз толкова искам да Го видя с просто око. Но все не ми се отдава. Не мога да видя някаква физическа форма. Не мога да чуя човешки глас, който е Божият глас. Каква наивност. Та нали, ако е човешки, няма да е Божий – и обратно. Но какво да правиш, нали сме си човеци, мислещи с човешки, малки мисли. Та не виждам Бога с физическите очи, но където и да се обърна, виждам Неговото отражение. Славата му сияе от всеки детайл в творението. Навсякъде има мисъл, дизайн, порядък, хармония. Като казвам „навсякъде”, изключвам местата, където грешният човек е бръкнал и разстроил хармонията.
Освен това виждам отражението на Бога в хората около мен. Има мъже и жени, които ярко отразяват характера на Бога. Тях мога да ги гледам и да изучавам различните им форми и действия. А те не изгарят очите ми. Мога да ги пипна и да чуя думите им. И в тях виждам и чувам Божието действие. И се наслаждавам.
Но все пак обичам да се припичам на слънце. Макар да не мога да го погледна в "очите", аз го поглеждам с тялото си. Виждам отразената му светлина и тя ми открива света, красив и цветен. И това – само от отражението му. Какво ли ще е да го видя един ден лице в лице! :) Да не говорим за Твореца, който е сътворил слънцето. Какво ли ще бъде един ден, когато Го погледна в очите, без да бъда изгорен?
Е, колкото и да искам да живея в бъдещето, живея днес, в настоящето. И затова ще продължа да се припичам, облят от отразената Божия светлина. И ще се вглеждам с отворени очи в тези, които отразяват меко и нежно Неговата красота.

А ние всички, с открито лице, като в огледало, гледайки Господната слава, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, както от Духа Господен.

Photo: http://www.flickr.com/photos/jimntonik/3508946058/sizes/l/