ТАНЦЪТ НА СНЕЖИНКИТЕ

Сиво, студено, ветровито, а те летяха във виртуозен танц. Привлякоха погледа ми и ме плениха. Сякаш никога не бях виждал танца на снежинките. Бяха малки, великолепно оформени, студени и въпреки това красотата им някак топлеше сърцето ми. Извиваха се толкова елегантно, сякаш бяха репетирали цял живот точно за това представление. Нямаше нито едно празно движение, нито пък прекалено грубо или прекалено рязко. Невероятен финес се излъчваше от всяка малка красавица.
Някой може да ме апострофира и свали на земята – това не е танц, просто вятърът върти парченца микроскопичен лед. Всичко е подчинено на прости и по-сложни физични закони. Няма снежинки, няма танци. Има логика и закони.
Напълно вярно. Но твърде късогледо (извинете за тежката присъда). Всичко е логично и закономерно. Но заедно с това е невероятно изкуство. Зад тези закони и сложни формули на творението се крие Творецът. Той е обучавал тези малки принцеси да танцуват специално за този ден и за това място. Не им е била нужна цяла вечност да правят грешни стъпки, докато налучкат ритъма на вятъра. Но още от рождението си са влезли във вихъра на танца. Гениално сътворени и виртуозно представени.
Гледах през стъклото танца на снежинките и сърцето ми се разтапяше. Бях сам. Терасата пустееше. Изведнъж осъзнах, че само аз виждам този танц, там на моята тераса. И се засмях. Снежинките танцуваха за мен. Бях на представление, което се изнася единствено и само за мен. Господ ме радваше. Радваше Своето творение със Своето творение.
Естествената мисъл на скептика би ме сразила и проснала на земята. „За какъв се мислиш ти, че снежинките да танцуват за теб? Откъде накъде Бог ще се занимава с такава прашинка като теб?”
О, бедни скептико, Големият Бог е голям именно затова, че от малките прашинки прави велики неща. И Той не сътворява нищожества. Човекът е шедьовър. И на този Свой шедьовър Бог говори и се наслаждава. И аз дочух малко от нежното послание на снежинките. Те бяха направени и изпратени до мен. За да ме зарадват и да ми покажат топлите чувства на техния, на моя Творец. Те са изпратени до всеки един, но кой вижда техния виртуозен танц? Кой чува ритъма на вятъра?
Човекът от земята слуша рева на снегорина. Той е неговата мелодия. Неговата мечта. Снежинките пречат. С тях си играят само невръстните, които нищо не разбират от живота.

Истина ви казвам, ако не се обърнете и не станете като дечицата, няма да влезете в небесното царство.

Photo: http://www.bantjes.com/index.php?id=274

ОТКЪДЕ ДА СИ КУПЯ ПРИЯТЕЛ

Приятелството е въпрос, който ме вълнува до днес. Имам приятели, имал съм приятели и ще имам приятели. Дали това, което казвам, е истина? Това твърдение напоследък доста ме обърква. Сякаш загубвам реална представа за това, що е приятел. Може ли един приятел да бъде приятел в един момент и след това да спре да ти бъде приятел? Може ли не само да спре, но да ти стане враг? Ами ако може, дали той е бил приятел изобщо? Що е приятелство? Има ли начало и има ли край? Ако има, колко дълго трае? Отслабва ли накрая, или се засилва? Има ли приятелство, което трае за цял живот? Има ли приятелство само от един човек, без друг да отвръща със същото?
Ако продължа така, цялата статия ще стане списък с въпроси. Но... може пък да стане нещо интересно. Само въпроси без отговори. И всеки сам да отговаря и да я донапише. ;)
Задавам тези въпроси, защото много ценя приятелството. Вярвам, че това е висше изкуство, дарба, плод... и безброй още красоти. Приятелството носи най-голямото удовлетворение на света. По-голямо от която и да е придобивка и наслада. Но заедно с това приятелството носи и най-голямото разочарование и причинява най-големите рани. Сякаш изводът сам се хвърля в очите ни – който иска приятелство, трябва да е готов да бъде нараняван. И може би това е един от отговорите на горните въпроси. Част от цената на приятелството е да бъде човек нараняван.
Светът, в който сме потопени – говоря за обществото, а не за планините, реките и космоса – доста бързо загубва стойностните, дълбоки и трайни връзки. Семействата са на изчезване, а там, където ги има, личната изгода е водеща в отношенията. Приятелите правят нови приятели, а след това ги забравят, за да направят нови приятели, а след това отново ги забравят, защото има нови и по-интересни.
Чувствата се изхабяват, хората си омръзват, започват да се търсят нови усещания. И сякаш в това няма нищо лошо.
Няма ли?
Питам се защо любовта ни към самите нас никога не намалява? Защо до последния си дъх се борим за живот? Защо заради себе си намразваме ближния, даже и далечния? ;) Как така любовта към приятеля се изхабява, наранява, увяхва, а към нас самите остава вечно свежа?
Всъщност раната от приятел не е ли умъртвяване на любовта към нас самите? Дали това не е смъртта на егоизма? А не е ли това и началото на истинското приятелство – д а пожертваш своите интереси и желание за контрол над другия?
Ако бих могъл да обикна ближния както себе си, тоест толкова силно, колкото се обичам аз, тогава любовта ми към приятеля сигурно не би увехнала, както не увяхва любовта ми към самия мен.
Преди години близки приятели ми обърнаха гръб. Много се обърках. Питах се какво ли съм сторил, с което да разруша приятелството ни. Чувствах се виновен и разколебан. Започнах да се държа така, че никой да не забелязва моите слабости. Даже аз сам започнах да не ги виждам и за малко да започна да се боготворя... Разбира се, не успях да скрия нищо и спрях всички безнадеждни опити. Но тогава един тих глас ми прошепна, че истинският приятел обича винаги, дори тогава, когато разбере, че и ние правим грешки. И аз мога да разбера кои са моите приятели тогава, когато им дам достатъчно поводи да ме намразят и оставят, а те не го сторят. Изведнъж ми олекна и започнах да дишам леко. Оттогава никакви приятели не ме напускат. Всички си останаха с мен. :) Както разбирате, това е истинска шега. Дори до днес приятели си отиват. Макар да си мислех, че знам рецептата, отново съм изкушен да се защитавам и да крия слабостите си.
Дали обаче аз също не оставям приятелите си заради техните слабости?
Истинската любов покрива множество погрешки. Не си затваря очите, но продължава да обича незаслужено, приятелски.
Дотук с хората приятели. Може ли обаче човек да бъде приятел с Бога? "Бог високо, цар далеко", би казал някой. Какво ли го интересува Бог нашето приятелство?
Всъщност, ако говорим за приятелство, то води началото си от Бога. Той е истинският приятел. Дори всички да ни изоставят – приятели и родители, деца и близки, Той остава верен, винаги до нас, винаги до мен. Интересното е, че чувствам присъствието Му до себе си и когато се виждам най-грешен, сякаш Той е най-близо. И като го мисля това, всъщност отново го откривам и оценявам. И ме радва и утешава.
И така, когато гледам хората около себе си, започвам да губя ориентация. Но когато погледна към Исус Христос, веднага я намирам. Той не помръдва, верен винаги остава. И аз отново вдигам поглед към Него и благодаря за приятелството, което е най-големият дар, плод... и безброй още красоти. И знам, че до края на живота си ще имам един сигурен и верен приятел... Надявам се и още доста други...

Photo: http://www.flickr.com/photos/peta2flickr/1469119076/sizes/l/
http://www.flickr.com/photos/clover_1/1245782073/