За и против агнетата

Отново наближава Великден. Отново ме наляга тъга. Не знам защо. Дали защото има голямо очакване от празника, а всъщност всичко се оказва недостатъчно?
София се изнася да празнува и да се весели. А в същото време празникът е свързан с агонията на въплътения Бог. Преповтаряме сцената, в която Христос е предаден от най-близките си и осъден от собствения си народ. Умира не при случайна катастрофа, а умишлено изтезаван и убит. Влиза в един празнуващ град, влиза, за да умре. Но хората са се събрали да празнуват и да се веселят. Кой си мисли за смърт и жертва?
Лесно е да седнеш да ядеш и да се веселиш с приятели и роднини. Но лесно ли е да отдадеш живота си за тях?
Няма по-голяма любов от тази да даде човек живота си за приятелите си. Това мислене ръководеше Христос. И Той, на големия празник, принесе живота Си за Своите приятели. Но Неговата любов беше, и все още е, много по-голяма. Той отдаде живота Си за онези, които го убиха. И ги спечели.
Ето този празник ми липсва на мен. Трапезата, храната, деликатесите да бъдат вършенето на волята на Отец. Истинската храна да бъде пречупването на моя егоизъм и разлистването на истинската любов.

Истина, истина ви казвам, ако житното зърно не падне в земята и не умре, то си остава самотно; но ако умре, дава много плод.

Тези думи на Христос сякаш ми дават отговор. Ако семето е самотно, това е така, защото не е отдало живота си. То си хапва и пийва. Пази си кожата и се скрива на топло. Избира най-хубавото за себе си и си казва: "Добре че не съм като тези клошари. Да ровя в кофите и да спя по тротоарите..." И си остава самотно. На топло и сигурно. Пред телевизора. И бавно остарява и се изсушава.
Парадоксът е, че не яденето и пиенето носят радост, а смъртта на себичността. И този празник не е само по времето на страстната седмица. Той е всеки ден.
И така, изводът е май, че всеки ден е Великден. ;) И празникът не свършва, а просто се засилва...


Photo: www.topnews.in/ files/grain-logo4.jpg

Размисли за цветята

Празнуваме Цветница, въпреки че няма много общо с цветята. Има общо с целенасоченото влизане на Христос в Йерусалим, за да бъде предаден и екзекутиран с мъчителна смърт. И всичко това, защото самият Той дойде да спаси разпъващите Го. От любов.
Но за цветята. Напоследък си мисля, че цветето носи много силно послание. Същото като птиците, дърветата и цялата природа. Но цветята особено. Те са толкова красиви. Не са необходими за живота, но кой знае? Нима не ни е нужна красотата? В света, който сме си създали, сякаш сме изгонили красотата. Тя не е нужна. Може и без нея. Музиката сме я изгонили също, почти. Тя не е нужна. Останала е само чалгата. Тя е нужна.
Но за цветята. Можем да преживеем без цветя. Нужни са ни само салам и кюфтета, може и пържоли. Тогава "живеем". Но цветята май се оказва, че също са храна. Храна, но не за корема. Те хранят нещо нематериално в нас. Хранят го с красотата си. И то, нещото в нас, се радва и наслаждава на тази красота. Всъщност крещящото послание на цветята е, че животът, създаден от Бога, е красив. Той е създаден, за да бъде пълен с радост и наслада. Невероятните цветове в природата, разнообразните птици и техните песни, красивите дървета и планини... Всичко е създадено за един изобилен и радостен живот. Бог очевидно иска животът ни тук, на земята, да бъде красив и пълноценен. Не просто да го избутаме някак си и да убием времето пред телевизора или чоплейки семки пред кръстословицата. А да чуваме посланията на Бога и да се наслаждаваме на всичките Му блага.
Цветето е сътворено с много мисъл и умение. Всяко цвете. Аз обикновено подарявам цвете или цветя на моята съпруга, когато дойде празник. Тогава, вместо да сътворявам аз цветя, отивам и взимам наготово сътворените и ги поднасям на възлюбената си. Тя е щастлива и разбира, че аз я обичам. Защото цяла нощ съм седял и мислил как да направя от нищото една красива роза. Така да я направя, че да изглежда красива и да ухае невероятно. И когато го сторя, тя разбира, колко много я обичам. Ех, де да беше така... Но въпреки че купувам розите от "магазина", тя разбира моето послание. Вярно е, че не съм й купил една крехка пържолка и не съм я увил в целофан, но въпреки това жена ми разбира посланието. Не само с пържоли ще живее, в края на краищата човек, но и с рози. ;)
Ако моята жена разбира много ясно моето послание чрез красивите цветя, как да не го разбера и аз, след като Бог е сътворил и продължава да сътворява и ми подарява цветя непрекъснато? Не е ли това един от начините, чрез които Той доказва за пореден път Своето отношение към човека? Ако Бог ми подарява красота, която не е свързана с оцеляването, и може да си го позволи, нима няма да има грижата за храната и облеклото? Защо тогава треперим и се безпокоим какво ще ядем и облечем?

И за облекло, защо се безпокоите? Разгледайте полските кремове как растат; не се трудят, нито предат;
но казвам ви, че нито Соломон с всичката си слава не се е обличал като един от тях.
Но ако Бог така облича полската трева, която днес я има, а утре я хвърлят в пещ, не ще ли много повече да облича вас маловерци?
И тъй не се безпокойте, и не думайте: Какво ще ядем? или: Какво ще пием? или: Какво ще облечем?
(Защото всичко това търсят езичниците), понеже небесният ви Отец знае, че се нуждаете от всичко това.
Но първо търсете Неговото царство и Неговата правда; и всичко това ще ви се прибави.

Photo: http://www.BGROZA.com

Мразим децата, обичаме Бога

България тихо гасне. Вдига много шум около маловажните и безсмислени неща, а за най-важното мълчи.
В нашата татковина раждаемостта е безумно ниска. Повече от половината деца, които се раждат, са извънбрачни. Но за сметка на това на повечето извънбрачни деца бащите се знаят. Каква гордост...
В статистиките, оповестени в пресата, не се споменава колко аборта са направени в България. Със сигурност са в пъти повече от жертвите по пътя. Но за всеки размазан на платното или в колата получаваме подробна информация, дори нагледен материал. Но абортът е просто рутинна операция, а не катастрофа. Но за съжаление е най-тежката такава.
Ние сме православна страна. В нашата страна вече няма атеисти. Или поне са на изчезване. Почти всеки смело заявява, че е православен. Както в миналото почти всеки смело заявяваше, че е атеист. Е, времената се менят... И в тази толкова вярваща в Бога страна хората отказват да раждат деца, а мнозина убиват своите собствени, преди дори да се родят. Е, по-голямо лицемерие от това не мога да си представя.
Обичаме Бога, но не искаме деца. И оправданието ни е, че те биха страдали, защото няма да можем да им осигурим добър живот. А истината е, че сме толкова влюбени в себе си, че не искаме да си развалим рахатлъка. Най ни е добре да не се грижим за никой друг, освен за себе си.
Това не важи разбира се за евангелските църкви. Там хората имат по три и повече деца. Всички се състезават да спечелят благословението от Господа, което благословение са децата. Някой ще каже: "Не думай, бре, къде са тези деца и тези многодетни семейства в евангелските църкви?" И аз ще му отговоря, че просто се шегувам.
Малко преди евреите да преживеят великия изход, пъкленият план на фараона беше да избие децата им. И въпреки че правеше всичко възможно да унищожи всички мъжки бебета, за да спре размножаването им, той не успя. Бог благославяше народа си и го умножаваше. Днес, без да има никакъв физически опит за изтребване на децата, все пак те биват унищожавани. Унищожавани, като не биват допускани до живот.
С тези думи не искам да засегна онези семейства, които копнеят за деца, но по една или друга физическа причина не могат да имат.
Искам просто да подсетя тези, които се молят за благословения, да поспрат малко молитвата и просто да ги вземат. Защото благословението от Господа са децата. И ако отхвърляме това благословение, нека не се заблуждаваме, че ще получим другите.

"И тъй, смирете се под мощната ръка на Бога, за да ви възвиси своевременно"

Photo: http://www.zonaeva.com/

Чинията на ближния

Една снимка-шедьовър, говори по-силно от думите. Тази снимка и някои твърдения на зрели и незрели християни по повод водачеството ме провокираха да мисля и нахвърлям мислите си.
Добрият водач е добър последовател. Този принцип е непоклатим и много основен в развитието на човешкия характер, особено на тези, които са натоварени с отговорността да водят. А има ли такива, които не са? Очевидно е, че всеки е водач на определено ниво. Принципът е много красив и показателен. Сякаш не се нуждае от тълкуване. Но един интересен въпрос изникна докато беше дискутиран. А именно - как добрият последовател да следва лошия водач. И тогава се размъти водата. Веднаха се дадоха идеи за корекция на лидера. Щом е лош, значи трябва да му се каже.
За съжаление това са доста повърхностни бележки, защото липсва конкретика. Липсва контекст. А има едно генерализиране. В какво греши водача? Постоянно ли греши? Всички ли виждат, че греши? Във всичко ли греши? Ако за най-малката грешка скачаме да коригираме тези, които ни водят, какво ще стане? Една война. Ами ако всеки вижда различни грешки във водача и тръгне да го коригира, има ли водачество изобщо? А има ли водач, който да не греши?
Ако търсим библейските принципи, трябва да отбележим, че тези размишления отиват в погрешна посока.
Добрият последовател е добър, не защото следва добър лидер, а защото следва добре несъвършенния или несъвършените лидери. И ето тук идва посланието на снимката шедьовър. Две ентусиазирани момчета седят едно до друго. И гледат. Гледат в картината на другия. Погледите им говорят. Говорят, че даже викат. Има пожелание, има състезание. Има сравнение. О, какво има в чинията на комшията. О, моята чиния не е важна, изобщо не я гледам. Аз гледам настрани :)
При децата е толкова забавно и открито. Но е страшно, когато продължи в живота и на възрастните.
Да гледаме в двора на ближния е най-голямата грешка и сигурната предпоставка за посредственост. Когато Бог изпраща в пътя ни дразнител, като например лош водач, или лош последовател, това не е сигнал и знак да започнем да го променяме. Това е средство в ръката на Бога да изгради нещо в нас. Да ни научи да живеем и работим с трудни хора. Да ни научи да прощаваме на грешните. Да претърпяваме нахалните, дразнещите, предизвикателните. Да дисциплинираме разрушителните.
Ако в живота ни се появи лош водач или началник, библейският принцип е: "Слуги, покорявайте се на господарите си с пълен страх, не само на добрите и кротките, но и на опърничавите; защото това е благоугодно, ако някой от съзнанието за Бога претърпява оскърбления, като страда несправедливо."
Добрият последовател може да се справя със всяко предизвикателство, защото е добър последовател. Той не обвинява другите за своя провал и бунт. Нито прави себе си жертва на конспирации. Просто побеждава! Защото пак Бог ни казва: "не се оставяй да те побеждава злото, но побеждавай злото чрез доброто!"

Добрият и лошият

Непрекъснато ме занимава въпросът - мрази ли Бог нечестивите. Ако ги мрази, тогава кого обича? Вторият въпрос става смислен само тогава, когато разберем, че всички хора сме нечестиви. Тоест не отговаряме на стандарта за истински, принципен, праведен живот.
Ето тук е моята дилема. Колко нечестив трябва да стане човек, за да стане враг на Бога и колко праведен за да му е приятел?
Всъщност май отговорът не е толкова труден. Разликата между нечестивия противник на Бога и грешния Негов приятел е тази, че единия мрази Бога, а другия Го обича и се стеми към Него.
Когато има осмислен бунт и омраза към Бога, човек е Негов противник. А когато има копнеж по Бога, но въпреки това има слабост и греховност, тогава има изход.
Но все пак остава въпросът дали Бог мрази своите врагове, или когато ги наказва и оставя на последствията им все пак ги обича? Питам това, защото аз лесно мразя нечестивия, а не по-малко лесно намразвам и праведния. До каква степен и аз трябва да мразя наглия престъпник и дали трябва да го мразя? Ако обичам правдата не трябва ли да мразя неправдата? Ако обичам чистотата, не трябва ли да мразя мръсотията? Ако обичам къпаните хора, не трябва ли да мразя некъпаните ;)?
Всъщност, като живеем в такъв свят, с размити критерии, най-лесно е да мразаим и презираме всичко, или е най-лесно да сме безразлични към всичко. Защото така е удобно.
Но Словото ни казва: "Изобличил си народите, изтребил си нечестивите, изличил си името им до вечни векове. Неприятелите изчезнаха; те са запустели завинаги; Ти си разорил градовете им, така че и споменът за тях не съществува вече. Но Господ остава Цар довека..."
Корупцията е стегнала властта и цялата ни страна с огромна сила. Трябва ли да бъда толерантен към нея? Или да я мразя? Тези хора, нечестиви в дъното на душата си, не трябва ли да бъдат изтрити и премахнати? Или да ги оставим да пият кръвта на народа и да казваме, че сме толерантни и ни е все едно?
Бог мрази нечестивите, но всъщност ги обича истински. Той спира тяхното безумие и освобождава угнетените.
"И Господ ще бъде прибежище на угнетените, прибежище в скръбни времена. И онези, които познават името Ти ще уповават на Тебе, защото Ти, Господи, не си оставил онези, които Те търсят."
Но можем ли да приемем, че трябва да легнем под крушата и да чакаме Бог да накаже нечестивия? Разбира се, че можем. Това най-го можем. Но не трябва. Онези, които вършат правда и се противят на нечестивите са инструментите в ръката на Бога. Естествено, когато силите ни се изчерпят и свършим своята работа, можем да уповаваме единствено на Неговата намеса. И тя не закъснява. Но Бог обича правдата и Неговите слуги също!
И ето защо омразата към нечестието е боговдъхновена - защото води до действие и отрицание на нечестието! Защото и нечестивия бива спрян от безумието си, и угнетения бива освободен от угнетението си.
Но в края на крайщата, Бог освобождава и Той изцелява. При Него има прошка и възстановяване, даже и за нечестивия.
При Него има сигурност и правда.

http://www.cs.uni.edu/~wallingf/blog/archives/monthly/2005-12.html

Контролира или не контролира Бог света

Може ли Бог да управлява желанията ни? И ако може, управлява ли ги?
Всъщност тези въпроси са провокирани от размислите за суверенитета на Бога и Неговата крайна дума във всяко събитие в обществото, в природата и навсякъде изобщо. Ако Бог управлява и насочва всичко и Той решава какво да пожелаем и какво не, дали това не обезличава Неговото творение? И ако ние избираме и решаваме как да действаме независимо от действието на Бога и в разрез с Неговата воля, дали тогава Той изобщо управлява?
Това са въпросите, с които поколения християни, определящи се като калвинисти и арминиани, се борят да разрешат. В този процес на борба с ограничеността на нашите възприятия и схващания, двете групи се атакуват едни други, като това е белег за нежелание да признаем, че дори да чуем отговорите, силите ни не са достатъчни, за да ги схванем.
И така, може ли Бог да управлява нашите желания? Разбира се, че може. Той може да направи с нас каквото си пожелае. Та нима след като един по-силен от нас човек, било то във власт или физическа сила, може да направи с нас каквото си пожелае, Бог да не може? По-трудният въпрос е дали Бог прави с нас каквото си пожелае? Дали всъщност ние имаме право да пожелаем нещо различно от Неговата воля и това да не е включено в Неговата воля? Малко заплетено, а? Идеята е, че след като Той има съвършен план и в него всичко е фиксирано, преди да има хора и преди да има вселена, то следва всичко да е подредено според намерението на Бога, което не може да бъде осуетено. Но от казаното следва, че Бог "желае" някои хора да се разбунтуват против Него и да пожелаят неща, които са в разрез с желанията на самия Бог. От една страна, хем Бог желае доброто на хората, а от друга – желае злото, защото внушава в сърцата на определени хора зло и бунтовно желание.
Ако приемем този начин на мислене, ще направим Бога един капризен и непостоянен Бог. Заради желанието си да оправдаем нашето схващане за суверенност на Бога, ние Го караме да желае хората да имат зли намерения, караме Го да манипулира мисленето, сякаш отнема ума на хората и им слага друг ум от време на време и т.н.
Големият проблем тук се явява неспособността ни да разберем как Бог може да управлява, когато в същото време хората имат правото да мислят, желаят и взимат решения, които са техни лични, а не продиктувани някак си невидимо и неразбираемо от друга личност, в случая от самия Бог. Излиза, че когато ние имаме правото да избираме накъде да тръгне нашият живот и да мислим като отделни от Бога личности, Му отнемаме правото да управлява. Това е много погрешен извод. Макар да има логика, то тя е продиктувана от нашето ограничение да разберем как е възможно Бог, без да манипулира нашето мислене, без да ни внушава Своите мисли, без ние да го желаем, все пак да управлява световете и самите нас.
Трябва да помним една основна библейска истина, а именно, че ние сме създадени по образ и подобие на Бога. Ние сме създадени като личности, със свои собствени характеристики и идентичност, и Бог не само, че уважава това, но Той самият ни е създал по този начин. Следователно, когато човек избира зло, той не изпълнява скритата воля на Бога, Който желае доброто на всички човеци, но незнайно как в определени случаи желае точно обратното. Напротив, човек избира нещо, което е поставено в негова власт, и съответно носи цялата отговорност за своето решение. В противен случай, по логиката, че Бог е виновен за всяко решение, понеже Той го е внушил и подбудил, следва за всичко да е виновен Бог. Иначе няма да е Негова последната дума и съответно няма Той да управлява световете.
Има още един библейски принцип, който Бог няма да наруши, защото сам го е създал, а именно принципът на общението. Не може да има общение между друго, освен между личности. Не може да има общение между камък и човек или дърво и човек. За да има общение, трябва да има взаимност. Виждаме този принцип в общението на самата Троица. Бог самият има общение вътре в Себе Си. Но това е общение между личности. Има съобразяване, има уважение, има индивидуалност.
Ако човекът не е личност, тогава няма никакво общение. Но ако е личност, тогава човекът трябва да има правото и способността да влияе на другата личност, с която общува. Ако е така в общението си с Бога, човек трябва да има способността да влияе на самия Бог. И е така, защото цялото Писание ни показва, че Бог се влияе от нашите действия и отношения. Ние Го наскърбяваме със своето неверие, радваме Го със своето послушание. Ние разговаряме с Него и Той ни слуша. Той говори, а ние имаме правото да Го чуем и послушаме или да Го отхвърлим.
Всичко това, разбира се, не е основано на нашите невероятни способности, но ни е дадено поради голямата любов на Бога към нас и неизмеримата благодат, която Той показва към човечеството.
Ако има взаимоотношения и нашето поведение влияе на Бога, тогава се натъкваме на още един сериозен парадокс. Бог е непроменяем. Той е самодостатъчен. Никой не може да Го направи по-щастлив, отколкото е, нито да Го ядоса или наскърби. Как е възможно тогава Той да скърби с нашите скърби или да е разгневен от нашите недостойни постъпки? Или Писанието просто така си пише и отразява някаква игра или театър от Божия страна?
Истината е, че Бог е непроменяем и самодостатъчен и заедно с това ние Му влияем, като Го правим щастлив или Го разгневяваме. И двете противоречащи си в нашите очи твърдения са реалност.
Мисля, че един от най-сериозните белези на погрешен подход към Писанието е стремежът да бъде оборен противникът. Няма значение кой крив, кой прав. Важното е Кой е Бог! А това едва ли ще разберем в пълнота тук на земята, а може би и във вечността.
Това, разбира се, не пречи да задаваме трудни въпроси и да разбираме, че не на всички има отговори. По-коректно е да признаем, че не всичко можем да разберем и не на всеки въпрос имаме отговор. Нека не спираме с въпросите, но нека не даваме на всяка цена отговори, още по-малко неверни.
Кога ли най-накрая ще дойде лятото? :) Това не беше в контекста на статията, но все пак е въпрос... Може ли някой да ми отговори? ;)

Photo: http://images.google.com/imgres?imgurl=http://media.sagabg.net/

ЗА РОБСТВОТО И СВОБОДАТА

Дяволът активно участва в битието на българина. "Да чукна на дърво", да се прекръстя, особено ако жена е зад волана в колата пред мен или някъде наоколо.../(Извинете дами, но това е просто обективно наблюдение, без коментар.) Или да плюя в нечия пазва, в краен случай в своята, за да не му е уроки на някой си. Мога да продължа да изреждам ритуали и практики за борба с дявола и да запълня страницата.
Макар голяма част от хората в България да не вярват нито в Бога, нито в сатана, като настане усилно време, започва призоваване на всички възможни сили за помощ.
По-рафинираните действия, насочени срещу лукавия, са каденето на тямян, сякаш дявол бяга от тямян, и/или целенасочени молитви и заклинания срещу него.
Настоящите ми размишления няма да се занимават с гоненето на демони от обладани хора, което е познато също като екзорсизъм. По-скоро искам да разместя някои пластове на суеверие и невежество дори сред имащите се за грамотни и културни хора в християнските среди.
Съзирането на демони и проклятие навсякъде, както и прехвърлянето на вината за всеки неуспех, болест или съпротива върху някоя духовна сила, различна от нас или Бога, е доста тъжна практика. За съжаление, това се счита за успешно духовно воюване.
Най-силното оръжие на лукавия е измамата. В нея се включва тъмнината на невежеството. С тези простички оръжия бива държан в плен почти целият човешки свят.
"Наистина ли каза Бог..." са първите думи на древния враг, които вкарват и първото съмнение в истината. Чрез тях лъжата влиза в света и до днес се стреми да очерни ценностната система на Бога и Неговото царство.
Наистина ли е добре да имаме здрави семейства, в които един мъж е верен на една жена и една жена е вярна на един мъж? Наистина ли децата са най-голямото богатство? Наистина ли абортът е убийство? Наистина ли ...
Прости лъжи, които обаче държат в плен огромна част от вярващите в Христос, посветени на Бога българи. Все повече семейства биват разрушени, защото има ценни богатства, които трябва да бъдат спечелени с много труд и за сметка на близостта на съпрузите. Все повече материалните блага стават по-скъпи и ценни от детето. Кариерата и удобството "убиват" желанието за огромното благословение от Бога – децата. Но в същото време зад всеки храст и на всеки светофар биват съзирани демони, които биват гонени с цветисти изрази и специфичен тембър на гласа.
Малко премълчаване на истината и заобикаляне на закона, малко раздразнение, завист и съревнование със света... малко погледи към чужди жени или мъже... и войната е загубена.
Ние воюваме срещу светската култура и ценностна система, които са в пълен разрез с библейската истина. И понеже те се налагат постепенно, но упорито и постоянно, ние не усещаме как сме възприели езика, "морала", речника на света и неусетно сме тръгнали в същата посока. И сме започнали да "употребяваме" Бога, за да постигнем "духовните" си, но всъщност светски цели.
Истинската война е срещу греха и угаждането на плътта. И когато вместо да спрем да следваме страстите на плътта, сме започнали да ги обличаме със свети одежди, ние сме загубили битката, колкото и демони да сме вързали, колкото и тамян да сме изгорили или кръстове да сме очертали с пръсти. Колкото и плюнки да сме изплюли в нечии пазви, дори в своята, или дървета да сме натрошили от чукане върху тях. Ние просто сме останали роби.
В момента обаче, в който стъпим върху истината, която Бог ни разкрива в Своето Слово, и позволим това да промени живота ни, тогава сме започнали да побеждаваме. Не другите, но себе си. И сме позволили на Бога, чрез своя Свети Дух да управлява живота ни. Тогава войната е спечелена и главата на лъжеца – смазана.
Дали искаме тази свобода, в която сме роби на Христос? Или искаме тази свобода, в която Христос е наш роб? Ако разменим местата си с Бога, ставаме роби на най-жестокия господар. Там при него няма милост. Има пълна разруха. Е, тя не идва веднага, но винаги идва и не закъснява.
Но войната продължава и истината побеждава. В нея има непобедима сила. Истината е свобода.

Ако пребъдвате в Моето учение, наистина сте Мои ученици;
и ще познаете истината и истината ще ви направи свободни

Фото: http://autoblog.bg/gallery/Jena-shofyor-gal3962.html