Натоварихме се шестима в една кола и потеглихме. За моя изненада се движехме доста леко. Настроението беше много добро. Посоката беше Узана. Старата, позната местност. Със старите изпитани бойци, но за съжаление не всички. Някои липсваха. Това ме натъжаваше малко, защото отново виждах потвърждение на факта, че мнозина тръгват, но малцина стигат до края. Бяхме само мъже в колата, както през целия път, така и по-късно, когато пристигнахме. Интересен е фактът, че когато сме само мъже, се раждат особени взаимоотношения. Има една пълна концентрация в целта и целенасочен стремеж към Бога. Е, разбира се, имаше и още редица фактори, които спомагаха за тази концентрация, като например това, че бяхме оставили всички ангажименти далеч назад, в София или другите градове, от които се събирахме. Бяхме на уединено място, сами. То беше красиво. Сърцата ни бяха жадни.... И освен всичко това, много важно влияние върху поведението ни оказваше невероятната склонност и способност на мъжете да се вдетиняват, като останат насаме.
И така приключението започна. Карахме към Узана и се вдетинявахме, но нали самият Христос беше казал, че ако не станем като децата, няма да влезем в Неговото Царство... След бурни разговори и кратка почивка за по едно разхладително питие, стигнахме в хижата. Очакваше ни великолепната позната гледка на огромната поляна, окръжена със зелена букова гора. Очите ни започнаха да поглъщат жадно дивата красота.
Неусетно дойде вечерята, и както неусетно дойде, така и неусетно свърши. Няколко вкусни пържоли бяха унищожени от вдетинените мъже. И последва гвоздеят на вечерта - молитвата и хвалението. Тъй като с нас не дойде нито един професионален музикант, нито певец, щяхме да изпитаме дълготърпението и слуха на Бога. Мислехме, че ще Го обидим и разочароваме с нашето дилетантско изпълнение, и плахо започнахме. Китаристът след няколко крехки опита да ни поведе в ритъм и хармония замлъкна. Останаха голите мъжки гласове. Мелодията се носеше в различни посоки и следваше неочаквани обрати. Но едно беше факт – всички пеехме. Чуваше се един мощен хор от мъжки гласове, пълни с ентусиазъм, макар в повечето случаи да не беше ясно коя точно песен се пее. Но гръм от небето не падна, нито земята се разцепи, за да ни погълне. Напротив, небето се отвори и заваля дъжд. Дъжд не от вода, а сякаш Божиите сълзи на умиление ни заливаха. Сърцата ни се разтвориха и бяха препълнени с благословение.
Не бях чувал такова пеене. Нямаше музикални инструменти, нямаше хвалители, които да ни поведат. Но имаше силен копнеж по Бога и аз разбрах, че тази музика, която Бог чува, е по-съвършена от всяко излъскано, професионално и благозвучно, но кухо и изпразнено от съдържание пеене.
Нощта мина неусетно. Започнахме новия ден с нови попълнения от Габровската църква. Този път хвалението, освен че идваше от дълбините на сърцата ни, беше съпроводено с изкусно свирене и пеене. Небето слезе на земята.
Бяхме около четиридесет души. Най-малката група от всички предишни години. Гледахме, мислихме и констатирахме, че светските грижи и примамката на богатството са започнали да заглушават словото и мнозина са станали безплодни. Докато слушахме и размишлявахме какво казва Духът на църквата, разбрахме, че сме оставили първата си любов някъде по пътя. Че сме останали живи на име, а сме замъртвели отвътре. Блудницата Езавел е прелъстила мнозина и сме станали самодоволни, преситени с всички блага и вече не се нуждаем от нищо и никого, особено от Исус Христос. Но чухме и разбрахме гласа на Бога, че трябва да се върнем обратно и да се покаем. Че трябва да оставим своите пътища и да се върнем при Бога, защото, ако не го сторим, светилникът ни ще угасне....
След всички тези дълбоки и духовни изводи, решихме да разберем какво сме постигнали на практика и изиграхме един футболен мач. Моят отбор започна да мачка противниковия, но веднага си припомнихме духовните истини и принципи за футболната игра и позволихме на противниците ни да се съвземат и да се почувстват обичани и почетени, като им подарихме победата. ;) Взаимната радост от това, че ние подарихме победата, а те я спечелиха, беше полята с най-ароматния и плътен на вкус планински чай.
Дойде и последната вечер, но този път между нас вече имаше опитен глас, който ни поведе в песните, и завършихме доста професионално. Общението продължи с поредната порция вдетиняване край тенис масата, билярда и джагите. Бях се зарекъл да не влизам в ролята на баща, който в десет часа разпраща развилнелите се деца по леглата. Затова веселбата продължи почти до разсъмване и е цяло чудо, че всички участваха живо и дейно в църковната служба в габровската църква „Блага вест” на другия ден.
В сърцето ми се запечата един дълбок мир. Заизвира нова радост. И не искам да сменя тези богатства за нищо от този свят. Дори за „Формула 1”. Макар, че по едно време, поради желанието си да гледам състезанието в Турция, се усетих, че карам като Фетел, който се бори с Уебър за първото място. Но все пак се усетих навреме и не се стигна до загуба на точки по пътя.
Мисля си, че не бих заменил приятелството с Исус и Неговите деца за нищо друго на тази земя. Но заедно с това ме натъжава факта, че виждам хора, които Го продават за евтини дрънкулки. Но уви, човекът е личност, която сама избира своята съдба. И точно това, че Бог ни е дал такава свобода, ме привлича и привързва към Него повече и повече!!!
