ДА НЕ СЕ ОЛЕЕШ

Пътувахме с жена ми към Свищов. Беше рано сутринта. Бързахме. Влязохме в едно ОМВ край пътя и си взехме нещо за хапване и безалкохолно. Тъй като карах, помолих жена си да ми налее малко Кока-кола в пластмасова чашка. Тя грижливо сипа на дъното и ми я подаде. Изпих я и след малко отново помолих да ми налее. Тя повтори операцията по същия начин. Когато я помолих за трети път, тя ми разкри тайната си. "Сипвам ти по малко, за да не се олееш" каза любящата ми съпруга. Беше напълно права. Едно невнимателно движение от моя страна и щях да се залея с Кока-кола. А тя ми мислеше доброто.
Когато обаче жена ми изрече тези думи, те прозвучаха пророчески в моето съзнание. Сякаш Бог ми проговори (нека махнем сякаш) и каза: "Давам ти колкото ти е достатъчно, а не колкото лакомията те подбужда да искаш, за да не се "олееш"" Усмихнах се и се зарадва сърцето ми. Всъщност това беше отговорът на поредицата въпроси, които задавах на Бога, а именно, защо се харчат огромни количества пари за безумни глупости, защо нечестивите хора трупат и трупат, а скромните и праведни хора имат малко, защо, защо...? Защо хора, мои приятели, приятни и работливи, когато изкарат малко повече пари се променят до неузнаваемост?
Простата истина е, че ние се нуждаем от много малко, а ламтим за много. И когато се докопаме до многото, се оливаме. То, многото, ни обезобразява. И не намираме щастие в многото, колкото и да сме вярвали в това. Напротив, то, многото, ни прави още по-нещастни и по-мизерни, защото сме му станали роби.
"Давай ни всеки ден ежедневния ни хляб" е част от класическата молитва "Отче наш". И тя говори за един много прост принцип - яж толкова, колкото ти е необходимо. Но има и един още по-важен принцип - човек е зависим от Бога, при това всеки ден. И освен, че е зависим, тази зависимост е приятна и много привлекателна. Но не за всички. Някои хора искат да си осигурят хляба за цял живот и така да бъдат сигурни и щастливи. И успяват, но не са сигурни, нито щастливи. Защото избягали от зависимостта си от Бога, са станали зависими от хляба. А той се разваля, крадат го, обезценява... Освен това не говори, няма сърце, нито душа. Просто пълни стомаха. Докато създателят на човека е красив, оригинален, любящ, вечен, неизчерпаем, гениален и е най-близкият приятел. Но о, каква слепота, на нас ни трябва повече хляб, разбира се и пържоли, пилета, пиене...удоволствия. Повече пари. Защото вярваме, че ще ни направят истински щастливи.
А всичко това ни превръща в роби. Без да се усетим, започваме да заменяме хората и приятелството с тях за повече пари, повече удоволствия, повече пържоли, по-удобни и луксозни коли. И ако хората ни пречат, ги изхвърляме от пътя си. И постигаме върховното щастие да ядем и пием до насита, да се увиваме в луксозни парцали, да се търкаляме в скъпи хотели...
Не хлябът дава живот. Източникът на живота дава живот.

Аз съм истинската лоза, и Отец ми е земеделецът.Всяка пръчка в Мене, която не дава плод, Той я отрязва; и всяка що дава плод, очистя я, за да дава повече плод. Вие сте вече чисти чрез учението, което ви говорих.Пребъдвайте в Мене, и Аз във вас. Както пръчката не може да даде плод от самосебе си, ако не остане на лозата, така и вие не можете, ако не пребъдете в Мене. Аз съм лозата, вие сте пръчките; който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; защото, отделени от Мене, не можете да сторите нищо. Ако някой не пребъде в Мене, той бива изхвърлен навън като пръчка, и изсъхва; и събират ги та ги хвърлят в огъня, и те изгарят.

Не колко сок, ще изцеди пръчката е важно, а дали е на лозата. Ако не е, колкото и сок да е заграбила, той ще свърши, а тя ще изсъхне. Ключтъ на щастието не се крие в това, колко имам, а къде съм. Ако всеки ден съм прилепен към Христос, който е истинската лоза и източникът на живот, аз ще живея докато и Той живее.
Интересното е, че самият Бог желае тази зависимост, а тя обвързва и самия Него. Той копнее да бъде с нас и да ни дава своя живот. Струва ли си да го заменим за смърт?
По-добре жена ми да ми сипва по малко и да не се оливам, отколкото хубавата Кока-кола да залее хубавите ми дрехи и да се похабят и питието и дрехата...
По-добре един ден в Твоя дом, от хиляди далече...

Photo: http://secretnicki.blogspot.com/2008/10/5-reasons-why-you-should-drink-coca.html

Един ден от лагера през очите на Рая

За мен лагерът беше едно незабравимо изживяване. Имахме време за плаж, време за игри, за забавление, за драми. Достатъчно от всичко, така че да няма недоволни. По време на лагера се родиха приятелства, които се надявам да останат трайни.
За да разбере един човек отсрани за какво говоря, ще се опитам да опиша един ден от нашия лагер.
Сутрин се събуждах с мисълта как не ми се става и колко много ми се спи. Но веднъж като станеш и започваше един изпълнен с емоции ден. Закуска, а след това най – мечтаният и желан плаж. Всички се втурваха възторжено към плажа, където малките деца питаха през 5 минути учителките, кога ще се влиза във водата. Междувременно Ники свиреше със свирката и подканяше четирите отбора – Япония, Бразилия, Австралия и Египет да се съберат за поредната състезателна игра. Това, което пропуснах да уточня е, че тези четири отбора се бореха ожесточено за първото място. Събираха се точки от всички игри, занимания, готвене, сценки и с тях накрая се определи победителят.
След плажа идваше обядът и следобедната почивка, в която повечето от децата не спяха, ами си рисуваха тихо в стаите или просто си говореха, докато изморените учителки спяха като трупове.
Следобяда беше най – интересната част. Различните отбори отиваха в отделните клубове – арт, спорт, тим билдинг игри и театър. Забавата нямаше край. Бяха подготвени толкова интересни неща като готвене, скачане на въже, ходене с вързани крака на целия отбор, щафетни игри, сценки, целене на чашки с топче и различни други неща.
Идваше време за вечеря, а след нея за богослужението. Децата слушаха внимателно как Бог говори чрез пророци, чрез поговорки, чрез песни и хваление, чрез притчи, чрез най – обикновени хора.
След богослужението Ети вадеше компютъра си и пускаше Waka Waka, под чиито ритъм децата танцуваха лудо докато станеше време за лягане.
Имаше и дъждовни дни, които обаче не развалиха хубавото ни настроение и не попречиха да се забавляваме.
Мисля, че Бог ни подари един страхотен лагер, на който всяка една минута беше незабравима.

МАЛКИЯТ

"Ревността за истината и правдата ме изяде. Борих се за истината, проповядвах я и от благодарност за всичко това съм хвърлен в затвора. Ден след ден, нищо не се променя. Става все по-зле. Но най-тежкото е, че съм сам, изоставен и от Бога. Дългоочакваният Месия е навън. Разхожда се на свобода. Но не се интересува от мен. Някъде там далеч е. Какво ли е за Него някакъв си бедняк, отказал се от всичко заради истината, облечен в единственото си притежание - кожух от камилска козина и колан около кръста. Защо не ме избавя? Защо стои толкова далеч? Защо не ми подаде ръка? Забрави ли за моето съществувание? Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?"
Ако бях Йоан Кръстител, сигурно щях да мисля по този начин. Може би съм уцелил и той е мислил със същите мисли... Йоан е толкова объркан в своите очаквания. Бог се е въплътил в Христос, държи световете в ръката си, а Йоан е в затвора. Какво Го спира да го пусне? Не разбира ли как се чувства един човек в затвора?
Христос знае. Христос не освобождава Йоан. Йоан умира в затвора. Обезглавен е. Обезглавен е от хората, на които служи с цялата си ревност и любов.
Христос позволява смъртта му. Не е ли жестоко? Не е ли шокиращо? Нима Исус не дойде за да пусне на свобода угнетените и зтворените? Разбира ли Христос какво е болка, какво е страдание? Какво е затвор? Затвор на физиката, затвор на душата?

Тогава Царят ще каже на тези, които са от дясната Му страна: Елате вие, благословени от Отца Ми, и наследете царството, приготвено за вас от създаването на света;
защото огладнях и Ме нахранихте; ожаднях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте.
Тогава праведните в отговор ще Му кажат: Господи, кога Те видяхме гладен и Те нахранихме; или жаден и Те напоихме? И кога Те видяхме странник и Те прибрахме; или гол и Те облякохме?
И кога Те видяхме болен или в тъмница и Те споходихме?
А Царят в отговор ще им каже: Истина ви казвам: понеже сте направили това на един от тези Мои най-малки братя, на Мен сте го направили.

Може ли Христос да е болен? Може ли да е гол и бос? Може ли да е гладен и жаден? Та нали е Бог, как може да е подвластен на човешките несрети? Ами може ли да е в затвора?
Интересното е, че може! Може, но не по начина, който си представяме ние.
Когато съм гладен, Той е гладен с моя глад. Когато съм отхвърлен, Той е отхвърлен с моето отхвърляне. Когато ме боли, боли Го и Него. Той е там с Йоан Кръстител. В неговата килия. Усеща неговите болки и разочарования. Той е вън, на свобода, но е и вътре, затворен. Но кой да Го види?
Тогава май Христос е винаги до мен? Дори, когато мисля, че съм сам и изоставен от всички, Той е до мен. До малкия. Дори, когато не Го виждам, Той невидимо присъства...
Ако Бог ни е създал, създал е нашите чувства, усет, нужди, сетива, дали не разбира какво означават чувства? Дали не знае какво е любов, болка, омраза? Мога ли да задам един "еретичен" въпрос? Дали Бог знае, разбира, какво е неверие и съмнение? Не знам? Склонен съм да приема, че знае много добре...
Ако е така, май живота ми не е една плетеница от неразбираеми, абсурдни ситуации, чувства, връзки, успехи и провали...
Май това е внимателно и грижливо сътворен феномен (животът), който не убягва от очите и ръката на Твореца.
И ако Той ме държи в ръката си и знае какво става, ако ме вижда, от какво ще се уплаша?

Дори да ходя през долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от зло, защото Ти си с мен. Твоят жезъл и Твоята тояга, те ме утешават.

Photo: http://en.academic.ru/dic.nsf/enwiki/1645890

ПЕРПЕРИКОН

Станахме рано, пихме по едно кафе и потеглихме към Бачково и Перперикон. Минахме набързо през Бачковския манастир и се отправихме към югоизточните Родопи. Тръгнахме към Кърджали и се оказа, че сме избрали по-лошия път. Но въпреки завоите и многото дупки, компанията остана весела и готова за приключения. След много обикаляне и някоя друга грешка се добрахме до паркинга в подножието на хълма с разкопките. Всички ни убеждаваха, че това е просто една купчина камъни и не е кой знае колко интересно. Пепрерикон е просто продукт на реклама. Но се оказа, че съвсем не е така.
За наша радост времето беше леко облачно и преминаващите облаци ни предпазиха от жаркото слънце.
След кратки напътствия от няколко познавачи се отправихме нагоре с карта в ръка. Пътят не предвещаваше нищо осбено. Изведнъж обаче се озовахме в подножието на нещо като каменна стълба. Определено беше дялана стълба от огромни камъни с канал между тях, който да отвежда водите. Постепенно се заприближавахме към съществената част. Стълбата ни изведе пред един комплекс от няколко помещения-площи с различно предназначение. Две гробници - малка и голяма ограждаха тронна зала,
до която е разположено светилище на Дионис. Запазен е кръгъл олтар и жертвена зала. Предполага се, че Перперикон е известното в древността тракийско прорицалище.

Преди малката гробница беше стаята на принцесата. Моята принцеса я посети и каза, че нейната стая е по-хубава. Може да не е от камък, но затова пък е от тухла и бетон...
Видяхме интересни фигури, оформени от редица дупки в скалата. Никой не успя да ни даде убедително обяснение за какво са.
Като стигнахме на върха се озовахме в древно поселище. Очевидно там са обитавали древните жители. След траките, там са се заселили римляни и по-късно, към V в. сл. Хр. е построена еднокорабна базилика. Това говори за съществуването на християнска общност в тази област и съответно за разнасяне на благовестието по тези земи.
Както повечето хора посетили Родопите знаят, че тази планина има особено настроение и носи особен "дух". Всеки допир с нея буди възхита и ме доближава до Твореца. Възхищавам се от величието и необятността Му. Сякаш цялото творение безгласно огласява славата на Царя.
Отгоре на платото, в жилищната част видяхме четири делви закопани до средата. Любопитството ни провокира да ги навестим и проверим съдържанието им. Не открихме нищо нередно и ги оставихме необезпокоявани да си седят под навеса.
След успешното разузнаване и заснемане на древните артефакти, се заспускахме надолу. Небето загърмя и затрещя. Въздухът се сгъсти. Вещаеше силен дъжд.
Качихме се на колата и затърсихме местенце да си направим късния обяд. И както го търсихме, видяхме точно до пътя еднин заслон. Отбихме и що да видим. Едно страхотно местенце с маса, пейки и много вода ни чакаше приветливо. Когато нозете ни прекрачиха заслона, небесните прозорци се отвориха и нещо като потоп се изля върху земята. Ние обаче бяхме на сухо, само едно клето магаре беше изоставено от стопаните си край заслона и с клепнали уши, мокро чакаше да спре дъжда.
По едно време в заслона дойде един български турчин, който разсея всяко опасение за враждебност и омраза между двата етноса. Оказа се, че работи на разкопките под ръководството на професор Овчаров и запалено ни прочете една лекция по археология.
Когато се прибрахме в "базовия лагер" дъждът спря и ни посрещна една свежа и напоена земя.
Вечерта завърши на сладка приказка пред масата и телевизора. Събитието, което гледахме беше футболният двубой между Гана и Уругвай. За мое съжаление заспах на второто продължение и се стреснах точно преди последните две дузпи. Но о, каква радост, всъщност успях да видя победата на Уругвай... Така можах да заспя спокойно, че не съм изпуснал нищо... освен мача между Холандия и Бразилия ;)
От всичко казано, заключението ми е, че няма нещо по-прекрасно от това човек да споделя с приятели и се наслаждава на всичко, което Бог е сътворил. И да помни Създателя си в дните на младостта си, за да не го забравя и когато остарее...Да помни, че Бог твори историята и ни кани да сътворим своята заедно с Него. Тя може да бъде велика с Него, или позорна без Него... Народи се издигат, народи изчезват без спомен, а Бог остава вечно... и блажен е оня народ, на когото Бог е Господ!