КУЧЕТО, КОЕТО ПЛАЧЕ

Имало едно време един мъж. Жена му си имала куче. Малко и гальовно. Един ден тя оставила кучето на мъжа си и излязла. Малкото кученце, макар и малко, било с характер и решило да го показва на мъжа. Сбъркало, горкото. Мъжът го дисциплинирал, но не си знаел силата, а и то било като перце. Полетяло по стълбите и се търколило до долния етаж. Изпищяло толкова жално, сякаш заплакал човек. Ужилило това сърцето на мъжа и той се втурнал към кученцето. Грабнал го нежно и го притиснал към себе си. Малката Лори (така се казвало кутрето) се впила в мъжа и не искала да го пусне. Цялата треперела от страх, но когато се сгушила в него, утихнала. Мъжът бил съкрушен. Как е възможно едно толкова малко създание да го разтърси из основи?

Естествено този мъж съм аз, а кученцето е Лори, както в приказката. И до днес съм потресен от този бебешки, кучешки плач, който кънти в съзнанието ми. И се питам: след като нараняването на едно такова малко беззащитно същество причинява такава болка, какво ли е да нараниш човешко сърце?
Ами какво ли изпитва Бог, когато се налага да ни дисциплинира и чува нашия плач? А означава ли това, че за да няма плач, Той не трябва да ни дисциплинира?

"Сине мой, не презирай наказанието на Господа, Нито да ослабваш, когато те изобличава Той; Защото Господ наказва този, когото люби, И бие всеки син, когото приема", Ако търпите наказание, Бог се обхожда с вас като със синове; защото кой е тоя син, когото баща му не наказва? Но ако сте без наказание, на което всички са били определени да участвуват, тогава сте незаконно родени, а не синове.Освен това, имали сме бащи по плът, които са ни наказвали, и сме ги почитали; не щем ли повече да се покоряваме на Отца на духовете ни и да живеем? Защото те за малко време са ни наказвали, според както им е било угодно, а Той - за наша полза, за да съучаствуваме в Неговата светост. Никое наказание не се вижда на времето да е за радост, а е тежко; но после принася правда като мирен плод за тия, които са се обучавали чрез него.

Photo: http://www.pawhouseinn.com/mtsnow/guestletter.html

ОТНОВО ТОЙ ЩЕ СЕ СМИЛИ ЗА НАС

В основата на взаимоотношенията ни с Бога стои Неговата милост. До каквото и отчаяние да достигнем, трябва да помним, че милостта на Бога към нас е вечна. Той не ни избавя, защото сме станали добри, тъй като не можем сами да станем добри. Милостта Му трае до века и затова:

"Отново Той ще се смили за нас, ще стъпче беззаконията ни; и Ти ще хвърлиш всичките им грехове в морските дълбочини. Ще покажеш истина към Яков и милост към Авраам, както си се клел на бащите ни в древните дни." Михей 6:19

Интересното обаче е, че милостта не толерира греха. Той ще стъпче греха и ще го хвърли в морските дълбини.
Не Бог трябва да се омърси, за да е с нас, но ние трябва да бъдем очистени, за да сме с Него.
Често си мислим за вечността и за влизането ни в нея. Разглеждаме я някъде в необозримото бъдеще. И сякаш я вкарваме в рамките на времето. А тя не се вмества в него. Вечността е реалност още сега. Защото не подлежи на ограниченията на времето. И ако става въпрос за вечността, то тя "тече", въпреки че не може да тече, още сега. Още в този момент ние сме във вечността. И няма да излизаме от нея. Просто ще излезем от времето и неговите ограничения. Затова още отсега започват нашите взаимоотношения с Бога, които взаимоотношения ще се развиват и достигнат своята кулминация, когато напуснем ограниченията, наложени от грехопадението.
И затова аз пристъпвам към Бога сега, понеже Той се смилява за мен и показва Своята вярност, за която е говорил още от древността. Дори да не мога да Му предложа никаква отплата, мога да се ползвам от милостта и верността Му, които се изливат върху мен. Не искам да чакам "вечността", но още сега да съм с Него, защото Той и сега е същият, както и когато ще Го видим лице в лице.
А ако аз съм с Него днес и Той е с мен, кой ще бъде против мен? Ако Бог ме благославя, има ли сила, която да ме прокълне? Ако Той стъпква беззаконията ми, кой ще ме обвини?

И тъй, какво да кажем за това? Ако Бог е откъм нас, кой ще бъде против нас?

Оня, Който не пожали Своя Син, но Го предаде за всички ни, как не ще ни подари заедно с Него и всичко? Кой ще обвини Божиите избрани? Бог ли, Който ги оправдава? Кой е оня, който ще ги осъжда? Христос Исус ли, Който умря, а при това и биде възкресен от мъртвите, Който е от дясната страна на Бога, и Който ходатайствува за нас? Кой ще ни отлъчи от Христовата любов? скръб ли, или утеснение, гонение или глад, голота, беда, или нож? (защото, както е писано: "Убивани сме заради Тебе цял ден; Считани сме като овце за клане").

Не; във всичко това ставаме повече от победители чрез Този, Който ни е възлюбил. Понеже съм уверен, че нито смърт, нито живот, нито ангели, нито власти, нито сегашното, нито бъдещето, нито сили, нито височина, нито дълбочина, нито кое да било друго създание ще може да ни отлъчи от Божията любов, която е в Христа Исуса, нашия Господ.   Римляни 8:31-39

АЗ СЪМ ОБИЧАН

Две хубави очи. Гледат ме с любов. Няма нищо по-важно от мен  в този момент за нея. Тя ме боготвори. И аз не издържам. Откликвам на този зов с очите.  Отрязвам парченце салам от моето и нежно го поднасям пред устата й. Тя е завинаги моя.
Но саламът свършва и аз ставам от масата. Посягам нежно към нея. Но вече я няма. Аз не съм вече на масата. Пред мен няма чиния с лакомства. Няма защо да ме търси някой. Няма какво вече да дам. Саламът е изяден и аз съм забравен. Но всичко това е така до следващото ядене. Тогава аз отново съм божество. Божество, което е гледано с възхита, пълно покорство и преданост. И всичко това – докато саламът свърши. Тогава отново съм самотен и забравен. Но има надежда. Идва следващото ядене. Тогава отново ще съм обичан и желан. И така - докато има салам в този свят. А може и луканка.
Моята любов е Лора. Тя е красива. Чаровна. Забавна. Кара ме да се смея и да се наслаждавам на Твореца. И макар любовта й да е капризна и променлива, аз й прощавам. Та нали тя е само на четири месеца. Та нали е просто едно малко куче.

С хората, слава Богу, не е така. Когато те обикнат, това е завинаги. За някои хора съм живял твърде дълго, а за други - твърде късо, но било то дълго или късо, през това време съм видял колко безкористна е човешката любов. Тя не се влияе от личния интерес. Да не говорим за влияние от салами и луканки. Нищо не може да я угаси. Нито времето, нито грешките, нито липсата на полза у ближния. Чудя се откъде са я измислили тази поговорка българите – "интересът клати феса". Тук нещо са объркали. Човекът винаги е движен от идеали. От своята любов към ближния и най-вече към Бога. Само при кучетата е различно. Те се възхищават от теб само когато имаш какво да им дадеш. Но когато нямаш, ти обръщат моментално гръб. Та нали са кучета. Не са като хората, които никога не обръщат гръб.
Чудя се откъде го измисли тогава апостол Павел това "Защото нямам никой друг на еднакъв дух с мене, който да се погрижи искрено за вас. Понеже всички търсят своето си, а не онова, което е Исус Христово."? Е това е възможно за първите християни, които не са ги разбирали нещата толкова добре колкото нас. Ние днес обичаме не парите, а хората. Когато пред нас е изборът дали да изгубим приятел или някой друг лев, избираме да загубим парите. И дума да не става за човека. Той е скъп. Когато трябва да избираме между доброто име и репутация или парите, моментално се отказваме от парите. Защото доброто име струва повече от богатство. Нали? Пари винаги ще изкараме, но име трудно се гради. 
И така скъпи приятели, ние вече почти се преселихме да живеем в рая. Само моето бедно куче още не го разбира. И ме забравя моментално, когато няма полза от мен. Добре че не е така с нас хората. Добре че не е така.... Иначе в какъв свят щяхме да живеем? В какъв свят?

ПРЪСТ ОТ ПРЪСТТА

Не можа ли Бог да избере нещо по-изтънчено, от което да направи човека, ами хвана две шепи пръст и го извая от нея? Не съм видял човек, който да граби кал с пълни шепи и да пълни джобовете си с нея. Нито пък да носи кофи глина в дома си и да я пъха в сейфа си. Виж злато и диаманти се търсят здраво. Който ги докопа, става богат. 

Замислих се защо е това непрекъснато противоречие между човешката ценностна система и Божията? Къде се разминаваме и защо?
Бог притежава всичко, цялата земя, диамантите в недрата й, златото в пръстта, бисерите в морето и... всичко. Всичко е Негово. Но вместо да вземе една кофа злато и да я оформи в изящен робот, Той бърка в калта и прави човека. И на всичко отгоре се допира до устата, ноздрите му и вдъхва своя Дух. И човекът става жива душа. Част от Бога, по Неговия образ.
Във всеки реномиран храм днес можем да видим много злато и сребро. Е, не навсякъде се виждат директно, но... присъстват. На Бог трябва да дадем най-скъпото. Богати одежди, златни съдове, златни скиптри, корони и жертвеници. Всичко това Го възвеличава. Но дали е така? Сам Бог, когато изговори записаните от самия Него десет слова, известни като ДЕКАЛОГ, заръча на своя народ да му прави жертвеник от пръст. Сякаш Бог има слабост към пръстта. Защо ли иска такова нещо? Нима не е добре на Него да му дадем един златен олтар? 

"направи Ми жертвеник от пръст и принасяй на него всесъженията си и мирните си жертви..."

Тук можем да видим голямата разлика в светогледа на Бога. Той не се нуждае от нищо материално. Не е нужно да се доказва пред никого. Не е нужно да си купува нови мебели или уреди, за да Го улесняват в ежедневието Му. Защото Той просто няма ежедневие. Може би има ежевечност... но и това е абсурд, защото вечността не е циклична, не се повтаря. Е, колко е различен от нас... И Той цени калния, пръстния жертвеник повече от златния. И май тези златни олтари са олтарите, които ние харесваме, на които се възвеличава нашата "божественост", а Бог Го няма.
Не напомня ли този пръстен жертвеник на буцата пръст в ръцете на Бога, оформена в образа на човек? И в тази обикновена буца пръст обитава дъхът на Бога? И тази буца пръст, оживотворена от Божието дихание, става най-ценното нещо на този свят? Така и този никакъв жертвеник от кал се превръща в най-скъпото нещо на земята, защото там се срещат Богът и човекът, създаден по Неговия образ. И това се превръща в най-желаното място от Бога и Неговия приятел човека. Защото там те общуват, завръщат се един към друг след тежката раздяла на грехопадението.
Ето това цени Бог. Това Го радва и то има истинска цена. Защото не се купува със злато, нито със сребро. Но има безсмъртна ценност.
Този жертвеник е сърцето на пръстния човек. Там Бог изгражда своя пръстен олтар и не иска никога да го напусне. Не е нужно да Го подкупваме с нищо. Просто да се върнем при Него и да Му позволим да бъде Бог, какъвто всъщност е, в нашия живот. И тогава ценното в света става пръст, а пръстта се превръща в злато.
Но всеки жертвеник е безпредметен без жертва. Там на този жертвеник самият Бог принесе Себе Си и очаква ние да се присъединим към Него, защото истинското общение е основано на жертва. Любовта не търси своето, но се отказва от него. И го принася на олтара. 

И тъй, моля ви, братя, поради Божиите милости, да представите телата си в жертва жива, света, благоугодна на Бога, като ваше духовно служение.
И недейте се съобразява с тоя век, но преобразявайте се чрез обновяването на ума си, за да познаете от опит що е Божията воля, - това, което е добро, благоугодно Нему и съвършено.

И отново парадоксът на царството ни връхлита. Вместо жертвата да погуби, тя съживява жертващия. Защото, ако житното зърно не падне в земята и не умре, си остава самотно и безплодно. Но ако падне и се пожертва, дава много плод. 

При жертвеника има живот и изобилие, защото там е срещата между двамата приятели, Богът и човекът, който се завръща при Него.