Дълго време не смеех да попитам малкия си син дали иска да дойде с мен и майка си на пастирско Рождествено парти. За това пък както си седяхме с дъщеря ми един ден, добих смелост и попитах нея. Бях сигурен, че ще направи някаква гримаса и с това ще ми даде знак, че питам глупости. Но за моя голяма изненада, тя ме заразпитва за подробности и като изслуша обясненията ми, каза: "Защо не!" Аз бях сразен. Е, все пак момичето вече излезе от юношеската неконтролируема възраст... Това ме окуражи да застана лице в лице с малкия син. Питах го същото и този път без никакви изненади получих една особена физиономия, която ми даде да разбера всичко... Дойде денят и се заприготвяхме. За да съм сигурен, че няма да объркам деня, часа и мястото, отново прочетох поканата и за моя изненада се оказа, че нищо не съм сбъркал, но съм пропуснал, че учтиво ни съветват да сме официално облечени. Това вся смут в женската част, но не и в мъжката. Там представител бях само аз. А мен такива детайли не ме плашат. Това е така, защото не винаги се съобразявам. ;) И така, приготвихме се и тъкмо да тръгнем, малкият ми син идва при мен облечен "официално" по своя си начин и ме пита: "Мога ли да дойда така?" Ха сега! Нали нямаше да идва? Мога ли да кажа не? Кажех ли не, рискувах да го оставя вкъщи.
В колата, на път за мястото се молихме горещо за едно нормално, приятно, благословено събиране. И чудото се случи.
Оказа се, че отношенията между голяма група софийски пастири са станали топли, приятелски и желани. Не вярвам, че невероятните колбаси на трапезата бяха причина за тази топлина. По-скоро те бяха резултат от близостта и споделянето ни през последните години.
Бях много впечатлен от офиса, в който се събрахме. Огромен апартамент на последния етаж в една сграда точно до Руски паметник. Освен това по стените висяха картини с модерна живопис от български художници, а гвоздеят бяха четири оригинала на Пикасо.
В колата, на път за мястото се молихме горещо за едно нормално, приятно, благословено събиране. И чудото се случи.
Оказа се, че отношенията между голяма група софийски пастири са станали топли, приятелски и желани. Не вярвам, че невероятните колбаси на трапезата бяха причина за тази топлина. По-скоро те бяха резултат от близостта и споделянето ни през последните години.
Бях много впечатлен от офиса, в който се събрахме. Огромен апартамент на последния етаж в една сграда точно до Руски паметник. Освен това по стените висяха картини с модерна живопис от български художници, а гвоздеят бяха четири оригинала на Пикасо.
Скупчихме се около творбите на Пикасо и започнахме да се удивяваме. Един колега, не художник, ни казва: "А бе това и аз мога да го нарисувам!" Погледнах го с възхита, но после отрезвях. За малко да му повярвам. Казах му: "Възможно е, но все пак не си Пикасо. Никой не би дал няколко милиона за твоята рисунка." Друг колега пък констатира, че с парите от една картина би могъл да построи църковна сграда за своето събрание.Докато си говорехме, картините тихо си стояха на стената и пръскаха посланието на гениалния художник. От време на време в очите на някои от присъстващите те се превръщаха в купчина банкноти, а след това отново заемаха ексцентричните форми и цветове, с които Пикасо ги бе изрисувал.
Скоро картините отново станаха фон на нашето събитие. Колкото и да бяха скъпи и фамозни, забравихме за тях. Разговаряхме, смяхме се, мечтахме, споделяхме и решихме, че това събитие ни харесва и ако е рекъл Бог, искаме да го правим всяка година. Домакинът ни достави голямо удоволствие, като се погрижи за прекрасната атмосфера и храна. Накрая ни изненада с една фотосесия на цялата сбирка. Пастири, съпруги, деца. Само пастири, само съпруги, само семейства и всички възможни комбинации. Снимки, снимки, снимки... Ще видим какво ще излезе. Но аз, за да съм сигурен, че ще остане нещо, запечатах няколко мига...
Скоро картините отново станаха фон на нашето събитие. Колкото и да бяха скъпи и фамозни, забравихме за тях. Разговаряхме, смяхме се, мечтахме, споделяхме и решихме, че това събитие ни харесва и ако е рекъл Бог, искаме да го правим всяка година. Домакинът ни достави голямо удоволствие, като се погрижи за прекрасната атмосфера и храна. Накрая ни изненада с една фотосесия на цялата сбирка. Пастири, съпруги, деца. Само пастири, само съпруги, само семейства и всички възможни комбинации. Снимки, снимки, снимки... Ще видим какво ще излезе. Но аз, за да съм сигурен, че ще остане нещо, запечатах няколко мига...
Но това, което струва повече от яденето, пиенето, Пикасо и всички български живописци, е приятелството. То остава. То е причина за всяко добро събитие. То е причина Христос да дойде и да даде живота Си за приятелите. То си струва ...
