ГОСПОД ЗАКЪСНЯ

Натискам педала и давам газ. Бързам. Искам да стигна веднага. Но уви, всичко ми пречи. Тъкмо съм набрал инерция и летя, а светофарът светва под носа ми червено. Натискам спирачките, гумите скърцат и аз спирам. Нервно броя секундите до следващото зелено, газ и отново съм спрян на следващия светофар. Да не говорим за шофьорите: "Кой му даде книжка на тоя?" Тъкмо тръгна наляво, и той се мушне пред мен. После надясно, а той отново без мигач, едвам, едвам, като на мегдана ме засича безпардонно.
Ралито "София" е просто един отблясък на състезанието, което водим в живота си. Състезаваме се с времето, с Бога, с ближните. Натискаме педала и се чудим защо Бог не "отговаря" на нашите напъни. Молим се настървено и постим даже. Искаме да стане на нашето. Задаваме въпроси, без да слушаме отговора. Защото не ни харесва.

 И ГОСПОД ми отговори и каза: Напиши видението и го изложи ясно на плочи, за да може да се чете лесно. Защото видението се отнася за определено време, бърза към края и няма да излъже. Ако се бави, чакай го, защото непременно ще дойде, няма да закъснее.

Бог управлява. Бог е цар! Той говори и Словото Му не може да се отмени или да бъде осуетено. Дали да се доверим на изреченото от Бога, или да запретнем ръкави да Му помагаме – това е изборът, който трябва да направим. За да се покорим на Словото, се изисква вяра. И тази вяра бива изпитана. Защото нашето разписание не съвпада с това на Бога и тогава се появява конфликт. Закъснява ли Бог? Защо се бави? Не вижда ли какво става? Всъщност правилният въпрос е: "Не виждаме ли ние какво става, не виждаме ли ръката на Бога, която работи мощно?" Защо тогава се страхуваме? Защо прибързваме? Защо не чакаме търпеливо точното време да действаме и времето, в което да се въздържаме от действие?
Ако се вслушваме в думите на Бога, ще можем да подредим живота си така, че да не бързаме, когато не е нужно, както да се събудим, когато сме заспали. Да бързаме тогава, когато е нужно да се бърза, а да чакаме, когато има спирка. Тогава ще стигнем точно навреме, без да упрекваме околните, че пречат. Защото следваме Бога. А Бог е съвършен. Той не прави грешки. Не закъснява, макар да изглежда, че се бави. Всъщност Той е точен. Ние избързваме. Или се забавяме.
Нека сверим часовника си с Него. Така Той ще опази в съвършен мир непоколебимия ум....


Photo: http://sheikhrajput.blogspot.com/2009/11/from-grains-lost-in-time.html

ЕДИН СРЕЩУ ВСИЧКИ

Тя е гладна. Мокра. Изморена. Плува дълго и е на прага на изтощението. Бавно приближава до острова. На него мързеливо се пекат тюлени. Едри и тежки. Силни. По-едрите екземпляри могат да я наранят и дори убият с лекота. Но тя е гладна и отчаяна. Няма избор. Или напада и се бори за живота, или просто умира.
Бяла е. Силна е. Мечка е. Страшна е. И напада. Избира един малък тюлен и целеустремено го преследва. Картината е учудваща. Големите тела се мятат напред-назад и всеки бяга за живота си. Майката уплашена се опитва да помогне, но страхът надмогва и бяга към водата. Мечката побеждава глада. Оцелява. 

Изумен съм. Само един силен самец би могъл да надделее и нарани до смърт бялата мечка. Да не говорим за двама и трима. А какво да кажем за стотина? Не би останал помен от хищника. Но не. Всеки бяга сам за себе си. Няма мисъл. Няма спойка. Има животни.

Е, при хората, слава Богу, не е така. Ние сме задружни и сплотени. Готови да умрем един за друг.... на думи.
Но когато стане напечено, оставаме сами. Срещу врага. И лесно сме събаряни.
Ако само можехме да прогледнем. Ако само можехме да видим колко огромна сила има в съгласието... Ако можехме да съзрем силата на единството...
Аз го съзирам. И не съм единствен. Все повече сме...

И не само за тях се моля... да бъдат всички едно; както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас, за да повярва светът, че Ти си Ме пратил. И славата, която Ти Ми даде, Аз я дадох на тях; за да бъдат едно, както и Ние сме едно; Аз в тях, и Ти в мене, за да бъдат съвършени в единство; за да познае светът, че Ти си Ме пратил, и си възлюбил тях, както си възлюбил и Мене.

Photo: http://www.treehugger.com/files/2010/12/polar-bears-full-of-more-toxins-than-any-other-creature.php

РАДОСТ ЛИ...

"Радвайте се праведници, в Господа..."

Гледах един превъзходно направен клип, рекламиращ България. Главният герой беше англичанин, който дошъл да живее в София преди десет години, харесал я и останал. Станал софиянец. Разбира се, четох и коментарите под линия. Редките похвали бяха заглушавани от голямото удивление как е възможно един "чужденец" да дойде и да прави реклама на нашата столица. Не липсваха и опасенията, че чужденците ще дойдат и ще разконспирират голямата "конспирация", и ще видят колко мръсна и грозна всъщност е София.

Но не е ли чудно как различни хора, гледащи едно и също, виждат различни неща? Как е възможно този "чужденец", който счита себе си за софиянец, да види красотата на града, в който много софиянци са родени, а те не могат да съзрат красивото? Нима за десет години не е разконспирирал всичко? Защо е останал? И защо има и други като него? Те ли са объркани, ние ли? Къде да търсим причината за всичко?

В този наш свят, пълен с кал, грях, скръб и неволя, за голяма изненада, живее радостта. И най-удивителното е, че Бог е създал човека, за да притежава и използва радостта.
Човекът е създаден да се радва! И Бог чрез своя пророк и псалмопевец е заповядал точно това. Но, ще каже някой, къде да я намерим тази радост? Има ли я изобщо в нашия измъчен свят?
Въпросът е къде е отправен нашият поглед и как гледаме? Като гледаме, виждаме ли и като видим, приемаме ли това, което откриваме?
За да сме тъжни, причината е, че обикновено гледаме какво сътворяват хората, дори самите ние. И тъй като продуктът в повечето случаи е отчайващ, ние не виждаме причината за радостта. Но виждащият човек отправя погледа си към това, което сътворява Бог: "Словото на Господа е право, И всичките Му дела са извършени с вярност. Той обича правда и правосъдие; Земята е пълна с милосърдието Господно. Чрез словото на Господа станаха небесата, И чрез дишането на устата Му цялото им множество." 
Оказва се, че нищо от това, което става и е станало, не е случайно, нито e нелепо съвпадение. Всичко е сътворено не само като материален образ, но съдържащо своята съдба и развитие. И Бог присъства и участва в живота и развитието на цялото творение. Той е тук, до нас, близо и реално. Но малцина Го виждат, забелязват, защото гледат в погрешната посока. Както малцина виждат, че героят в клипа не е вече чужденец, а софиянец, София не е грозна и кална, но е диамант, който очаква да бъде открит и шлифован до съвършенство, така и ние не сме бедни, а богати. Не сме сами и изоставени, но обичани и търсени.
И причините за радостта започват да изгряват и блестят все по-ярко. Защото Бог не прави грешки, но твори съвършено. Той управлява и ни кани да оставим нашите пътища, пътищата на греха, които водят до разруха, и да тръгнем в Неговия път, в който има свобода, богатство, радост.
Нашата сила ни довежда до отчаяние, защото сме ограничени и слаби. Кроим планове, правим съюзи, търсим сила. Но напразно. Усилия без Бога са безплодни и напразни. "Безполезен е конят за избавление, И чрез голямата си сила не може да избави никого. Ето, окото на Господа е върху ония, които Му се боят, Върху ония, които се надяват на Неговата милост, За да избави от смърт душата им, И в глад да ги опази живи." 

Ако Бог е мой приятел, от кого ще се страхувам? Ако Бог е мой приятел, аз мога да се радвам безгрижно, защото Той воюва за мен. Той разбива недоимъка, смазва болестта и изпъжда страха. За да дойде радостта. И ми казва: "Радвайте се, праведници, в Господа... Защото в Него ще се весели сърцето ни, Понеже на Неговото свето име уповахме...."

Ще се радваме, защото за радост сме създадени. Защото Бог ни е направил, Негови сме ние. Защото Бог воюва за нас, които Го търсим и избираме Неговите пътища. Защото Той управлява и съгражда. А ние сме Негови партньори, в грандиозното дело на Царството Божие... Защото Божието царство е правда, мир и радост в Светия Дух...

Снимки: Собственост на автора. Всички права запазени.

КОЙ Е ВИНОВЕН

"Блажен онзи, чието престъпление е простено, чиито грях е покрит."

Соченето с пръст е най-грозният човешки жест, който съм виждал през живота си. Той нагнетява обвинение, вина. Не че не заслужаваме да бъдем посочени с пръст и заклеймени. Но кой има правото да го стори? Обикновено най-виновните най-силно обвиняват. Какъв парадокс! Неслучайно народът е казал: "Крадецът вика: „Дръжте крадеца!". А за да бъдем още по-точни, далеч преди народът да каже тази проста истина, Христос рисува гениалната картина на обвинението и ни разкрива нейната грозота: "И защо гледаш съчицата в окото на брата си, а не внимаваш на гредата в твоето око? Или как ще речеш на брата си: Остави ме да извадя съчицата из окото ти; а ето гредата в твоето око? Лицемерецо, първо извади гредата от твоето око, и тогава ще видиш ясно, за да извадиш съчицата от братовото си око."
В повечето случаи причината да сочим другия с пръст е стремежът да оправдаем собствената си вина и да се избавим от убийственото чувство, което тя нагнетява. Но колкото повече сочим другия и го обвиняваме за собствената си мизерия, толкова по-зле се чувстваме. Давид, човекът по Божието сърце, е научил простата тайна. Не е блажен този, който сочи с пръст другите и ги обвинява. Блажен е този, който е получил прошка за своето зло. Блажен е онзи, който е освободен от чувството за вина, защото му е простено! И е много прав. Не съм изпитвал по-голяма радост от тази грехът ми да бъде простен. Да бъда помилван.

"Когато мълчах, овехтяха костите ми....Признах греха си пред Теб и беззаконието си не скрих... и Ти прости вината на греха ми."

Колко сме смели и как добре ни се удава да говорим за греховете на другите! Колко лесно ги съзираме и как сладко ги преобръщаме в устата си и устните ни ги изговарят с вещина. Но Бог никога не е поискал от нас да пълним устата си с чуждите грехове. Той просто ни е поканил да споделим с Него нашите собствени. Когато мълчим, те изгарят костите ни. Когато се опитаме да ги оправдаем с беззаконието на другите, още повече се запалват вътрешностите ни. Но когато ги признаем пред Бога и ги изповядаме пред Него, идва прошка. Идва освобождение. Идва радост!
Простото заключение на пророка е: "Много ще бъдат скърбите на нечестивия, но онзи, който уповава на Господа, милост ще го окръжи. Веселете се в Господа, праведници, и викайте с радост всички, които сте с право сърце."
Горко на онзи, който отказва да остави товара на греха, но го мъкне на гърба си. Горко му.
Блазе на този, който отваря сърцето си пред Бога и го излива. Блазе му.
Но блажен е и онзи, който може да прощава. Да прощава така, както и на него му е било простено. Блазе му. Защото ще пази сърцето си чисто, а от него са изворите на живота, на радостта....
Блазе му, защото пуска угнетените на свобода и развързва връзките на вързаните. Той е човек, около когото да стоиш е удоволствие. Носи аромата на големия Простител, защото се е научил от Него да прощава. Той носи мир, мира от Княза на Мира. Той носи свобода, а където е Духът на Бога, там е свобода.

"Блажен онзи човек, на когото Господ не вменява беззаконие и в чиито дух няма измама."

Photo: http://prayerwarriors.wordpress.com/2008/02/18/stand-by-elaine-davenport/

ГЛАД ЗА ГЛАДНИЯ

...Тогава ще се насучете, ще бъдете носени на обятия и ще бъдете галени на колена. Както някой, когото майка му утешава, така Аз ще ви утеша...

Глад, умора, несигурност... Глад за истинската храна, която насища, копнеж за почивка, която възстановява и дава сила, жажда за нежност и утеха, която човешка ръка не може да даде. Това е нуждата на моето сърце. Ям, но не се насищам, спя, но не си почивам, имам някаква сигурност, но копнея за милувка. Милувка, която няма подобна на себе си. Нито майчината, нито съпружеската могат да я наподобят. Това е милувката на Бога. "Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя...и ще намерите покой на душите си," ни казва Най-Великият.

Как да я намеря тази милувка и как да се нахраня с тази храна, която истински насища? И защо не я намират хората там, където най-много я търсят?
Ако утехата можеше да се намери в брака, нямаше да има толкова много разводи. Ако наситата можеше да се намери в чинията или ресторанта, нямаше да има толкова затлъстели хора, които нямат мярка в яденето. Ако можехме да си починем в сън, нямаше да се събуждаме уморени. И защо все пак тичаме след това, което не насища, не успокоява и не отморява?
Мъдростта вика със силен глас по площадите, на оживените кръстовища, но никой не внимава. Тя ни зове обратно при Утешителя, но ние не я чуваме, улисани в търсене на утеха. Тя вика и предлага най-изрядните ястия, за които жадува душата, но ние сме упоени от аромата на плътската храна, било то изтънчена или просташка. Мъдростта, а още по-точно Христос ни кани да дойдем при Него, за да ни погали, но ние тичаме от жена на жена или от мъж на мъж, с надежда, че някой накрая ще ни утеши. Но си оставаме неутешени. Кой ли може да съзре мъдростта и да чуе нейния глас? Толкова ли сложно е, че малцина са, които се спират при нея?
Една е истината, а именно, че нищо не засища така, както думите на Бога. Нищо не утешава и не милва така, както ръката на Бога. Нищо не възвръща силите така, както почивката от нашите дела и вършенето на Божиите. Няма по-сигурно и безопасно място от присъствието на Бога.
Може ли обаче да бъде утешен някой, който не е наскърбен? Може ли да бъде нахранен, ако не е гладен? Може ли да си почине някой, който не е уморен? Утехата е за наскърбените, храната – за гладните, а почивката – за уморените.

...О вие, които сте жадни, дойдете всички при водите; И вие, които нямате пари, дойдете купете, та яжте; Да! дойдете, купете вино и мляко, Без пари и без плата. 

Защо иждивявате пари за онова, което не е хляб, И трудът си за това, което не насища? Послушайте Ме с внимание и ще ядете благо, И душата ви ще се наслаждава с най-доброто.

Приклонете ухото си и дойдете при Мене, Послушайте, и душата ви ще живее;...  

Фото: http://financebg.com/index.php?act=news&news_id=17594