КУПУВАМ, ПРОДАВАМ

Обичах да се возя на ескалаторите в ЦУМ. Беше отдавна. Като дете. Сега се возех отново там, но с друга цел. Да си купя портмоне. Много романтично. За какво ли ми е, като почти не нося кеш в мен. Мрязя го просто. Но както и да е, катерех се нагоре, слизах надолу. Търсех портмоне. И понеже обичам красивото, очите ми попаднаха на едно произведение на изкуството. Влязох в магазина и едно младо момиче ми се усмихна. Попитах я каква е цената на портмонето. Четирстотин лева бе отговорът. И аз й се усмихнах... Ако бях дал толкова пари за едно портмоне, сигурно щеше да ми изгаря джоба и всичко под него...

Със сигурност някой би го купил. Би купил и други подобни "артикули". Какво ли бих си купил аз за толкова пари? И дори повече? За какво си давам парите всъщност? Кое има стойност и не бих се поскъпил да плащам?

Като се поогледах съвсем честно видях, че има една личност, за която бих похарчил всичко, което имам. И с риск да разочаровам приятелите си и да очаровам неприятелите си, трябва да призная, че тази личност съм аз самият. Толкова силно се обичам, че когато става въпрос за мен, готов съм да дам и последната си стотинка. Е, духовният отговор би трябвало да бъде: Исус е Личността, за която съм готов да дам всичко. Но все пак аз съм честен човек. Толкова силно обичам себе си, че това е очевидно. И за да мога да бъда ученик и последовател на Исус, трябва да умра за себе си.  В моя случай това не е малка корекция на приоритетите, а просто тотално унищожение на егоизма. Няма среден път. Истината е, че това важи за всички хора...

Има моменти, в които съм толкова пълен с ентусиазъм, че съм готов да се раздам за хората около мен. Но този подем гръмва внезапно, когато бъде настъпен от някой грубиянин, който изобщо не съзира моята възвишеност и готовност за жетва и плащане на висока цена за Исус. В този миг блесва чувството за справедливост и жаждата за мъст. Да сложа на място този натрапник. А себе си да въздигна. Балонът гръмва. Аз отново обичам себе си, а не ближния. 

Преди години бяхме семейно на къмпинг Градина. Обичам го това място. Една привечер гледката беше божествена. Седях сам на плажа и гледах морето. А то кротко ми шепнеше нещо. Опитвах се да го разбера. Казваше ми нещо за своя Създател. Изпълвах се с възхита. Творението толкова нежно и изкусно възвеличаваше Бога. Сърцето ми се разтапяше. И тъкмо да се разтопя окончателно в присъствието на Бога изневиделица дотърча един хлапак и застана точно пред мен. Тишината, шепотът на вълните, всичко секна. Малкият започна да скача и да плиска водата, сякаш дяволът го беше изпратил пред мен, за да ми "размъти водата". Ядосах се. Нежният трепет отлетя и очите ми засвяткаха с възмущение. От къде се взе това нахално създание... развали всичко. Изведнъж прогледнах. Беше шокиращо. Зазвуча въпросът: "Защо се дразниш на това дете? Не знаеш ли, че то е венецът на Божието творение? Не разбираш ли, че то струва повече от всички морета и океани и от цялата материя в света? Или се дразниш, защото наруши твоя комфорт?" Очевидно аз съм в центъра отново.
Любовта не търси своето. Тя се радва, когато ближния се радва. Щастлива е, когато той успява. Търси да даде, а не да вземе.
Любовта към себе си вгорчава. Истинската любов към Бога радва сърцето. Е, за кого ли съм готов да изхарча парите си и да отдам живота си? Дали за Приятеля... или за себе си?

Както Отец възлюби Мене, така и Аз възлюбих вас; пребъдвайте в Моята любов.
Ако пазите Моите заповеди, ще пребъдвате в любовта Ми, както и Аз опазих заповедите на Отца Си и пребъдвам в Неговата любов.
Това ви говорих, за да бъде Моята радост във вас, и вашата радост да стане пълна.
Това е Моята заповед, да се любите един друг, както Аз ви възлюбих.
Никой няма по-голяма любов от това щото да даде живота си за приятелите си.

Снимка: Интернет       /няма нищо общо със скъпото портмоне ;)/

СПОМЕНИ

Обърнах гръб. Забравих миналото. Гледах напред. Докато не се обърнах назад...

Изложба коктейл на няколко випуска преди моя ме върна в моята детска младост. Нещо се запали в мен. Спомени, спомени. Емоции. Преселих се там, но всъщност тук, в София, в класа, сред приятели, обичащи изкуството. Пред нас, пред мен беше големият свят. Пълен с мечти и богато бъдеще... Кой знае?
Не знаех какво ме чака, но гледах напред. Не виждах много, но усещах, че ме чака нещо красиво, цяла вечност. Колко наивно... вечност от няколко десетки, летящи години. Но сърцето юнашко бие с ентусиазъм. Животът, толкова вълнуващ и пълен с копнежи, но и толкова абсурден.
Върнах се назад. Виждам отново това, което виждах тогава. Но виждам и още нещо. Виждам онова, което не виждах тогава. Всичко, което се случи, е пред очите ми. Гледам назад и сърцето ми се пълни с нещо необяснимо, топло, горещо. Отново виждам цяла вечност пред мен. Но тази вечност вече минава отвъд хоризонта. Завива нагоре. Не знам колко дълго ще бъда тук. Но знам къде отивам. И искам да взема със себе си всички, които обичам. А ги обичам горещо. И като че ли отчасти се докосвам до тази любов, с която Бог обича света. Защото Той толкова силно възлюби света, че дойде да ни вземе със Себе си, и плати цена, така че, където е Той, да бъдем и ние с Него... само да Му повярваме. Само да Го последваме.
Колкото повече време минава, толкова повече намразвам формулите, клишетата. Колкото повече време минава, толкова по-ясно съзирам незаслужената благодат на Бога. Незаслужената Му гореща и вечна любов. Нищо не може да я угаси. Нищо не може да я потопи. Никой не може да я заслужи...Никой не може да й устои!


Автор на плаката е Жоро Янков! 

ЛИЦЕТО НА ЖЕНА

Лицето бяло като мляко. Бузите румени. Носът екзотичен, ноздрите чувствителни. Хубави плътни устни. Като се усмихнат изгрява слънцето. Но очите... очите като бадеми. Тъмни и откриващи някаква тайнствена вселена. Като погледнат те поглъщат. Зъбите като мъниста обляни с мляко. Косата къса, но женствена. Лицето на жена. На моята.

Хубавица е жена ми. Лицето й говори. Говори различни неща. В различни ситуации. Как ли бих познал жена си ако не виждам очите й, устните й, ушите, клепачите, косата....? Нейното лице е нейното битие. Нейното откровение.
Бих ли харесал жена без лице? Бих ли общувал с човек без лице?
Къде е Божието лице? Как изглежда Бог? Нима не се молим Той да осияе с лицето си над нас и да ни опази? Нима Моисей не поиска да види лицето на Бога? Нима има човек на света, който не иска да види лицето на Бога? Да види как изглежда, какви очи има, какви са на цвят, каква е косата му, какви са устните и зъбите му? Дали е млад или стар? Има ли изобщо човешки образ?
Моисей говореше лице в лице с Бога. И не беше видял лицето Му. Е как тогава говореше с него? И все пак говореше... Един ден помоли Бога да Го види, а Той му отвърна, че не може. Не може да го види и да остане жив. Няма начин. Защо Господи не може, питам аз? Какво се случи, че сега не можем да виждаме лицето Ти? И се сещам веднага за рая, за Едемската градина. Там Бог постави своето гениално творение човека. Огради го с грижа и му насади райска градина. Кръсти я Едем или блаженство, удоволствие. Всичко необходимо беше там, в градината. Богатството на цялата земя събрано там. Но заедно с това имаше едно още по-голямо богатство в тази градина. Присъствието на Бога. Лицето му и сърцето му беше там. И човекът се разхождаше с Бога, и разговаряше с Него. И виждаше лицето му. И не умираше. Но там в градината имаше едно дърво, единствено. Само неговият плод беше забранен. Единствената забрана от Бога беше човекът да не яде от дървото за познаване на доброто и злото. И ето я старата лъжа се появява. Промъква се като змия и шепне: "никак няма да умрете". И ето старият въпрос се появява - не е ли Бог достатъчен за нашето блаженство? Или ни е нужно още нещо за да станем наистина щастливи? И древната лъжа казва: "не е достатъчно, трябва ти още нещо... да станеш като Бога... да нарушиш правилата!" И човекът избра. Избра да потърси щастието другаде. И в този миг го загуби. Защото там където го няма Лицето на Бога, няма щастие. А там, където е Той е Едем, блаженство. Няма значение дали има злато и сребро. Няма значение дали има дрехи последна дума на модата. Няма значение дали има скъпи коли и техника. Има значение дали сме заедно с Бога.
Когато Моисей пожела да види Бога, получи разрешение да погледне само как покрай него преминава славата Божия. Отражението на Лицето. И тази слава и това лице нямаше сини или кафяви очи. Но беше добро, милостиво. То нямаше устни и брадичка, но беше пълно с верност. Нямаше буйна и гъста коса, но имаше прошка. Какво ли лице е това? Как да го опиша? Не може да се види, нито да се пипне. Но всъщност може. Но не с ръце. А със сърце.
Бог е добър и милостта Му трае довека. Той е верен и точен. Никога не спира да обича. Не се променя, не се измята. Държи на думата си. Може да му се вярва. И най-важното.... там където е Той, в Неговото присъствие е вечно блаженство. По-голямо от всяко друго.
Отново старата лъжа. Отново старата истина. Нищо не се е променило. Какво ли ще изберем ние? Истинско блаженство? Или скитничество, в гонене на несъществуващо задоволство и щастие вън от Едем? Вън от присъствието на Бога?
Е, аз съм направил избора. Завинаги с Бога. Осиян от лицето Му. Там е моето блаженство. А твоето?

Photo: http://www.squidoo.com/pablopicasso

ЗЪ, КАТО ЗВЯР

Чуваше се бясно ръфане и сърцераздирателен вопъл. Настървени кучета бяха разкъсали корема на антилопа и ръфаха червата й, докато тя все още беше жива. Поваленото животно плачеше от болка, но кучетата не чуваха и не виждаха нищо друго, освен собствената си страст за кръв. Очите им святкаха. Зъбите им потъваха в кръв и карантия.
Това ме посрещна за добро утро, когато влязох в хола. Жена ми беше пуснала телевизора, за да гледа  предавания за животните.
Повдигна ми се. Бях потресен. Изпълних се с гняв. Исках да счупя телевизора. Целият ми ден беше белязан от тази картина. Но не само този ден. И досега не мога да се преборя с видението, което ме спохожда от време на време. Когато си спомня тази картина, изтръпвам. Поне тези зверове да бяха убили сърната и тогава да я ръфат. Малко милост и състрадание. Но не, те са животни. Без разум, без усет. Зли и кръвожадни.
Слава Богу, че не сме животни, си казвам аз за пореден път. Ние сме хора, създадени по Божия образ и подобие. Живеем в свят, пълен с любов и приемане. Особено ние, християните. Когато някой е болен, другите се молят за него. Носят го на ръце. Грижат се за него. И така, докато изцелее.
Болниците ни – болници. Чисти, приветливи, а вътре едни усмихнати лица на лекари, сестри и братя... Надпреварват се да си отдават почит. Човек още не е прекрачил прага и веднага "една му с билки раната върже, друга го пръсне с вода студена..."  Няма значение дали беден, или богат е. Всички еднаква грижа получават. И като се замисли човек, си казва: "блазе ми... сред човеци живея, а не сред зверове".
А те, зверовете, едни други се изяждат, даже живи, ако може. Така месото е по-сочно. За да живеят, трябва да си хванат жертва.
И като гледам този контраст, се питам: има ли контраст изобщо? Или аз съм ослепял? Хора ли сме ние, животни ли сме. По едно време си мислех, че животните са станали по-добри от нас. Добре че имаме вече кабелна телевизия, та да мога да надзърна покрай жена ми в света на животните. А там какво се оказа, животните и те като нас. Та дори по-лоши. Даже не разбират какво правят. Ние, хората, добре все пак, че глава на раменете носим. Можем да разберем какво правим. Няма значение какво правим, важното е да го разбираме. В края на краищата май това единствено ни отличава от животните...."Рекох в сърцето си: Бог ще съди праведния и нечестивия; Защото има време у Него за всяко нещо и за всяко дело. Рекох в сърцето си относно човешките чада, Че това е, за да ги опита Бог, И за да видят те, че в себе си са като животни." казва Еклесиаст. И се оказва, че аз не откривам Америка. Откога са го знаели хората...
Животните изяждат жертвата, за да живеят. За нас Христос казва, че важи друго. "Защото, който иска да спаси живота си, ще го изгуби; а който изгуби живота си, заради Мене, ще го намери. Понеже какво ще се ползва човек, ако спечели целия свят, а живота си изгуби? или какво ще даде човек в замяна на живота си?" Ако искаме да живеем, трябва да пожертваме живота си за Христос. И когато го направим, живеем. А ако пожертваме околните заради собственото си удобство, ако ги пожертваме заради собствените си амбиции, умираме. Е, може още да се разхождаме на два крака. Може да дишаме и да хапваме вкусни пържоли. Но сме мъртви.
Животното убива, за да живее. Човекът умира за себе си, за да живее. Ако житното зърно не падне в земята и не умре, си остава самотно. Но ако падне и умре, дава много плод.
Не бих заменил за нищо удоволствието да живея за Бога и да умирам за себе си. Не е нужно да чакам да забогатея. Не е нужно да видя повалянето на враговете си. Не е нужно да спечеля целия свят. Мога да съм щастлив сега и тук. И съм такъв, защото и моята храна е да върша волята на Отец и на Сина. И когато се нахраня, ставам човек.

И тъй, моля ви, братя, поради Божиите милости, да представите телата си в жертва жива, света, благоугодна на Бога, като ваше духовно служение.И недейте се съобразява с тоя век, но преобразявайте се чрез обновяването на ума си, за да познаете от опит що е Божията воля

Photo: http://www.huntingclub.com/articles/articletype/articleview/articleid/9819/blood-sport--do-coyotes-hurt-deer-populations