ЛОРА И ЧОРАПЪТ

Тихо се промъквам в спалнята. Да не събудя жена ми. Лягам, но кучето се събужда. Скача от леглото (както смело съм си признал, то спи до нас, на леглото... да не повярва човек) и отива при мойте чорапи. Хваща един и се качва обратно. В тъмното виждам как малкия хищник е хванал своя улов. Чорапа виси безжизнен в устата му. В случая - нейните уста, защто е женска - Лора. С прибрани уши и ловна походка, тя се прибилжава до мен щастлива. Вече може да заспи спокойна, че е свършила своята работа.

Това се повтаря всеки път, когато си легна по-късно от жена ми. Кучето е влюбено в моите чорапи. Много се чудя какво намира в тях? Но за да не си помисли нещо някой, кучето харесва и чорапите на жена ми, както и на сина ми. Изобщо всякакви чорапи. Но към моите изпитва особен респект и притегляне. Когато се опитам да взема чорапа, в нея се пробужда дивото. Започва да ме ръмжи и ревниво да пази своята плячка. Добре, че е малка като запетая и не може да ме разкъса. Само ръмжи страшно. И хапе. Какво да правя? Има ли сила, която да я накара да пусне чорапа?
Когато обаче кучето разбере, че намерението ми да си взема чорапа е сериозно се предава. Знае кой е господаря. И се предава. Ляга и позволява да правя с нея каквото си поискам. Тя ме обича. Тя ми вярва. Напълно е покорна.
Дали е така с кокала? Когато синът ми се опита да я погали докато тя се храни, става страшно.  Започва да се бори за храната си. И той се ядосва. Но няма промяна. Винаги реагира по един и същи начин. Когато обаче посегна аз, тя пуска всичко безропотно, с пълно доверие и покорство. Какво става? Защо така? Ами простата истина е, че е изяла много кокали от моята ръка. Тя знае, че моята ръка я храни. И когато моята ръка се протегне към нея, готова е да ми се покори. Защото ми вярва. И защото е под моята власт и авторитет. По същия начин Лора постъпва и със жена ми. Защото тя е най-важният човек за кучето в къщи.
Питам се - щом едно куче, водено преди всичко от своите инстинкти и страсти, може да потисне инстинкта и да се покори на господаря си, можем ли ние, които познаваме Бога да потиснем своите страсти и да Му се покорим? Можем ли да поставим Бог над храната? Можем ли да съзрем как ръката Му ни храни и от Него излиза всяко благо за нас? И да Му имаме пълно доверие? И ако можем, правим ли го?

Чуйте, небеса, и дай ухо, земьо. Защото Господ е говорил, казвайки: Чада отхраних и възпитах; Но те се разбунтуваха против Мене.
Волът познава стопанина си, И оселът яслите на господаря си; Но Израил не знае. Людете Ми не разсъждават.

За какво живеем? За удоволствията от живота или за самия живот? Ако имаме всичките богатства на света и всичките блага, но няма с кого да ги споделим, имат ли вкус?
Има ли по-голямо удоволствие от това да сме приятели с Товреца на вселената, с нашия Баща? Има ли изобщо удоволствие в живота отделен от Него?
Ако едно куче може да обича и се доверява на стопанина си безрезервно, толкова ли е трудно за нас да обичаме своя Бог? И ако обичаме Бога с цялото си сърце, как ли Той няма да ни подари истинска наслада от живота във всяко обстоятелство?
Любовта може да жертва. Любовта жертва. Не защото трябва. А защото любовта обича, защото иска. Иска да отдаде всичко на Любимия.
Тогава изводът е прост. Ако Бог е нашата любов, можем вичко да пожертваме за Него, с удоволствие. Ако нещо друго е нашата любов, тогава с лекота жертваме Бога и живота, който Той ни дава.
Но истината е, че който обича живота си повече от Бога, ще го изгуби! Но който намрази и загуби живота си заради Христос, ще го намери! Ще го намери изобилен, смислен и радостен. Труден но славен.
След хубавия ден седя и пиша за нещо, което съм опитал. И е вкусно. Струва си да живееш живота за кауза... Особено си струва да живееш за Бога. Няма начн да разберем, ако не го опитаме. А псалмисът ни е казал: "вкусете и вижте, че Господ е благ; Блажен оня човек, който уповава на Него."
Да вкусим заедно... струва си.