В момента, в който излязохме се появи едно едро, но очевидно недохранено куче. Приближи се до нас и Лора. Започнах да му обяснявам, че трябва да си върви по пътя, но кучето ме гледаше със своите кучешки очи, мълчеше и не помръдваше. Побутнах го леко, но това ни най-малко не го убеди да се размърда и да си тръгне. Тогава, със скоростта на светлината, блесна в мен искра. Пламна старият пламък и теглих един прав в кучешката задница. Кучето подрипна като ужилено и побягна. Както пламна искрицата гняв в мен, така се запали едно съжаление. Кучето в далечината ме гледаше като бито куче. И се замислих, защо не я ритам нашата принцеса, като ме ядосва, ами ритнах бедното улично куче? И ми стана още по-жал. Веднага хукнах да го утешавам и да го галя. За радост кучетата не са така злопаметни като хората... Знае ли обаче човек? Все пак кучето дойде при мен и ми се довери да го погаля.
 |
Всичко вървеше спокойно, докато не се появи едно голямо домашно куче, което се разхождаше пред стопанина си. Беше доста по-агресивно от останалите мъжкари, които връхлитаха върху нашата малка красавица. Жена ми започна да вика на кучето и да се крие зад своята приятелка, а аз гледах неразбиращ отстрани. Изведнъж осъзнах, че има нужда от моята намеса и за втори път искрата пламна. Отидох и повторих упражнението с първия натрапник. Това куче беше доста по-охранено, но и ударът беше доста по-плътен. Изглежда, че при кучетата този метод за решаване на проблеми работеше безотказно. Псето се изхлузи, като ме изръмжа злобно.
Разходката ни продължи спокойно и мирно, но за дълго не успях да разбера защо всички мъжки кучета искаха да "изядат" или най-малкото да подушат нашата малка кукла. Чак като свърши разходката разбрахме, че момичето ни все още не е излязло от разгонения период. Кучешки му работи.
На пръв поглед, нищо и никаква историйка. Но като се замислих и се опитах да си спомня дали изобщо някога съм ритал куче, не успях да извикам такъв спомен. А в един ден ритнах цели две. Е, как да не е забележителен такъв миг от живота?
Не мога да кажа, че съм впечатлен от себе си. Напротив, точно обратното. Защо е тази склонност да решаваме проблемите си по този начин? Ако такъв е подходът единствено към кучетата, би било някак си по-приемливо. Но за съжаление, такива са често средствата за комуникация между нас хората. Дори много по-жестоки и зверски. Измислили сме такива оръжия, с които да се избиваме с голяма вещина.
След няколко дена тръгнахме с мой колега да свършим нещо. На улицата с новия асфалт крачеше бодро един мъж на средна възраст. Изведнъж надигна половинлитрова бутилка с вода и я изпи жадно. След като утоли шумно жаждата си, с майсторски жест захвърли бутилката на улицата.
Отново нещо пламна в мен и на мига му извиках да си вдигне бутилката и да я изхвърли в кофата. Човекът се втрещи в първия момент и не знам какво видя нас, но отвърна моментално, че ще си изхвърли бутилката. Наведе се, взе я и я изхвърли.
Не искам да гадая какво би станало, ако беше се опънал и отказал.
А какво би станало, ако аз бях отишъл, бях се навел, взел и изхвърлил неговата бутилка? Сигурно щях да се превърна в глупак в очите на някои хора. Но не и в очите на други. Със сигурност щях да спечеля!
По-силният владее себе си и гнева си. По-слабият рита и блъска.
По-силният гради. По-слабият руши.
Когато ти ударят шамар, който не заслужаваш - боли. Когато ти ударят шамар, който заслужаваш - боли по-малко. А най-шокиращо е, когато заслужаваш сериозен шамар, но вместо това получиш милувка. Май от това също боли. Но болката е приятна.
Колко шамари, които не заслужавам, съм изял! Мислех си, че след време спира да боли. Е, донякъде е вярно, но всъщност изобщо не е...
Колко ли хора съм ударил и наранил самият аз? Не искам да съм човек, който удря шамари, дори и да са заслужени. Копнея да съм от тези, които показват милост... Защото са блажени милостивите, понеже на тях ще се показва милост!
Photo: http://streetfighter.wikia.com/wiki/File:Honda-hundred-artwork.png
