ВЯТЪР В ЛИСТАТА

Героите в този малък скеч не визират конкретна човешка личност

Вятърът задуха, листата на дървото затанцуваха и се разбъбриха. Едното каза: "Откога чакам вятъра да задуха, за да оживеем и да поприказваме, да се завъртим в танц! Без него сме толкова апатични и унили. " Приятелят му отвърна: "Да, и аз обичам вятъра. Като повее, нещо в мен оживява. Започвам да се радвам и да пея. Докосвам се до другите и ги чувствам така близки. Чувам ги какво говорят и как се радват." Всички останали закимаха с глава в съгласие. Едно листо стоеше с гръб към другите и се съпротивляваше с всичка сила на полъха. Сърдито гледаше околните и най-вече вятъра. "Откъде се взе този вятър?", изстена то. "Отиде ми спокойствието. Всичките ми планове се развалиха. Сега трябва да играя по свирката на този повей. Не искам никой да ми казва какво да правя и накъде да се въртя!"

Вятърът слушаше и духаше. Разклащаше всички листа и дървета. Слушаше гласовете им и се усмихваше. Гората пееше. Посрещаше своя приятел.
Но сърдитото листо не бе само. Имаше и други. Мразеха вятъра. Не го знаеха откъде идва и накъде отива. Даже не го и виждаха. Само усещаха мощната му прегръдка и натиск. Да можеха да заемат мястото му!
"Ние сме толкова важни. Не ни трябва вятър. Дървото е толкова зависимо от нас. Ако не бяхме ние, какво щеше да прави то."
"Не вие държите дървото, а то вас", пошепна вятъра. Но листoто чу само едно свистене. Не разбра нищо от думите на повея. Закани се да си отмъсти на вятъра и дървото, което се радваше на стария си приятел. Затвори се и стисна зъби. Отказа да яде и да храни дървото.
Другите пееха песен след песен. Смееха се и ръкопляскаха. Скоро доплуваха красиви облаци, носени по небето, тласкани от мощния порив на вятъра.
Заваля. Гората запя нова песен. Меките капки на дъжда натискаха клавишите на листата и те сливаха звуци в нежна мелодия. Спокойна, щедра и изобилна. В нея имаше широта, богатство, необятност. Земята жадно пиеше топлия дъжд. И животът разцъфтяваше. Само сърдитото листо и неговите приятели отказваха да пият. Навели глави, отпуснати, оставаха тъжни и самотни. Не чуваха нищо от песните. Не усещаха вкуса на живота. Той бавно се изцеждаше от изморените им тела. "Така ще дадем урок на дървото, ще накажем вятъра. Кои са те, че да ни казват какво да правим!"

Дървото тъжеше за оклюмалите си няколко листа. Те пожълтяваха бавно и се свиваха в изкривени пози. Постепенно хватката им за дървото се разхлаби. Нямаха сила да се държат за него и при следващия лек полъх на вятъра, той ги откъсна и понесе на мощните си ръце. Листата бяха загубили всякакъв усет. Не виждаха къде отиват, покрай какво минават. Постепенно се отдалечаваха, докато напълно изчезнаха от хоризонта. Вятърът ги отнесе.
Дървото остана мощно и сигурно. То беше вплело корените си дълбоко в земята. Радваше се на вятъра и на неговата песен. Той беше накарал дървото да пуска дълбоко корени, за да издържа на неговия порив. Тези корени бяха докоснали течащата вода на близката река. Реката, която никога не пресъхваше.
Дървото гледаше дълго след листата, които бяха отказали да го хранят. Всъщност бяха лишили себе си от силата на дървесните сокове. Знаеше, че няма да се върнат. Имаше безброй други в короната. Те бяха щастливи и пееха. Ръкопляскаха на вятъра и прегръщаха клоните. Очите им бяха отворени и сърцата благодарни. Защото знаеха, че не те държат дървото, но то тях. А вятърът продължаваше да пее своята вечна песен и да съживява с нея всички, които го обичаха.... и да отвява всички, които го мразеха.
Дървото тъгуваше за мъртвите листа. Но в същото време се радваше за изобилния живот в короната си. То остана дълбоко вкоренено в земята, напоявано от реката. Прегърна стария приятел вятъра и продължи да пее своята песен на възхвала и благодарност, като дърво, посадено при потоци води, което не спира да дава плод и живот.

Рисунки: С. Ятански, всички права запазени. 

МУРИ ОТ ПИРИНА... И МАЛКО ДЖАЗ

Пирин планина винаги ме е привличала. Банско, никога. Не познавам нито планината, нито градчета и селцата в нейните поли.
Каква беше изненадата ми, когато разбрах, че ни се отваря врата да забегнем за три, четири дена в пиринската околия... Резервирахме си хубаво местенце и потеглихме. Стигнахме бързо и лесно. Банско започна да ме очарова. Щом вдъхнах банския въздух, нещо хайдушко се пробуди в мен, а в жена ми още повече. Градът кипеше от живот. Усещаше се както новия, модерен полъх, така и вкусът на древното.
Освен пленителната атмосфера на градчето удоволствието се засилваше от добрите джаз музиканти, които се надсвирваха и надпяваха в центъра на открита сцена. Единственото несъвършенство беше фактът, че жена ми не обича джаз толкова, колкото мен. Но какво от това, аз го обичам и за двамата. Така че й придавах от моето удоволствие. Седяхме пред чиния с пържени картофки и чаша разхладително питие и слушахме джаззз. После се разхождахме и слушахме джаз. И така потопени в очарованието на вечерта ние празнувахме. Осъзнавах и оценявах големите подаръци, които получавахме ежедневно и даже ежеминутно.
Следващата утрин беше свежа и пълна с ентусиазъм. Решихме да намерим пътя до хижа Бъндерица и да я покорим. Консултирах се с приятел и след неговите вещи напътствия потеглихме. Оказа се, че шосето до хижата е отлично.
Планината ни притегляше в своята хладна прегръдка. Започнахме да усещаме ритъма на сърцето й. Пирин се откриваше пред нас.
Стигнахме хижата. Оставихме колата и се отправихме пеш към друга хижа - "Вихрен". Тъкмо се настроихме да ходим и съзряхме пред нас, отдясно на шосето, някакви дървени стълби да водят нанякъде. Решихме да отминем, но любопитството ни надделя и слава Богу. Оказа се, че там се крие  "Байкушевата мура". Може би най-старото дърво на Балканите, а може и в Европа. На възраст 1300 години, дървото не изглеждаше изобщо старо. Беше наистина внушително, но много младолико.
Гледахме дървото, докосвахме го и се удивявахме на факта, че то е видяло толкова история. Надживяло е ханове, царе и императори. В същото време ходехме по земята, която е по-стара от цялото човечество, но не обръщахме голямо внимание на този факт. И все пак, дървото предизвика дълбоки чувства на възхита у нас.
След тази среща с древната история, се отправихме към хижа Вихрен.  Покорихме и нея и се отправихме нагоре. Атакувахме езерото "Окото". Планината ни канеше все по-нагоре и все по-навътре. И ние откликвахме. Кой по-охотно, кой неохотно. Окото беше последната ни спирка. Планината ни мамеше със суровата си красота. Но решихме да не вземем всички блага наведнъж, все пак. Щяхме да се върнем някой ден.
След кратка почивка се отправихме отново към "концертната зала" на открито. Като стигнахме центъра видяхме как към нас се приближават Пеци и Ефи. Разтъркахме очи, спогледахме се и се усмихнахме. Това го нямаше в нашия план. Зарадвахме се всички. Вечерта стана още по-хубава. Разхождахме се до късно и Пеци ми разказваше с какво удоволствие и ентусиазъм пише музика и работи по записа на нов албум. Жените приказваха, приказваха, приказваха и накрая изглеждаха много щастливи. Очевидно най-накрая бяха намерили някой, който да разбере женското сърце...
Уговорихме се и на другия ден стъпихме победоносно на минералния плаж в Добринище. Не е нужно да му правя реклама, защото и без това вече е доста пренаселен. Времето беше започнало да се разваля, но все пак слънцето ни огряваше на пресекулки до обяд. Точно, когато решихме да си ходим, закапа и докато се приберем, заваля.
Този ден ни донесе още един подарък - семейство Бошеви. Тъкмо си бях свършил моята програма и хоп, старите приятели ни чакаха във фоайето. Започна още една вълнуваща вечер. Говорихме и се смяхме и ометохме няколко чинии, които Тошка беше напълнила щедро.
Банско влизаше в сърцето ми повече и повече.
Последният ден се събрахме трите семейства и обходихме полите на Пирин. Първо се качихме до няколко по-малки писти, а след като се подкрепихме, тоест похапнахме, водени от Емо и Тошка посетихме Голф клуб Пирин. Останах като слисан. Това чудо представлява цял един отделен курорт с огромни голф игрища и малко хотелско градче с кокетни магазинчета, ресторантчета, кафетерии и ...
Но най-красивото и най-приятното от всичко беше неповторимата компания. Не бих могъл да се насладя на всичките красоти на любимата ми България, ако нямаше с кого да го споделя.
Не бих могъл да опиша всичко, за което си говорихме и за което се смяхме. За мен освен удоволствието остана и опита и мъдростта, които моите приятели споделиха.
Но мога да кажа със сигурност едно, а именно: "не e добре за човека да бъде сам". Това се отнася както за семейството, така и за кръга приятели. За жени и за мъже. Но още по-хубаво от това да сме заедно е да живеем в единодушие, защото там Бог е заръчал благословението, живота до века...

ПРЕДИ И СЕГА

Имало едно време един мъж и една жена. Те се оженили и решили да тръгнат на сватбено пътешествие. Речено-сторено. За да бъде истинско пътешествието, поканили един приятел. Качили се на трабанта, чийто горд собственик бил младоженецът, и потеглили към Рила и Пирин. Приключението започнало. Пътували, пътували, пътували, катерили се по стръмни шосета, превземали недостъпни местности. Нали все пак се возили на митичната социалистическа машина "Трабант".  Когато стигнали красивата местност в Рила, вместо обещаната кокетна вила от дърво, на два етажа, се оказало, че ги чака стар автобус, пригоден за преспиване на несретници. Младежите не се отчаяли. Та нали животът бил пред тях. Пълен с възможности и велики дела. Какво може да стори някакъв си разбрицан рейс? Настроението било високо до небето.
Освен всички възвишени намерения на пътешествениците, едно от тях било да постят и се смиряват през идните дни. Първият ден отлетял с лекота. След като открили своя заслон за следващите няколко дена, пътешествениците наклали огън и насядали около него. Огънят разпалил въображението на групата. Темата била рецепти за приготвяне на пилешко. Пред очите на всички се изреждали различни вкусотии и устата почти усещали вкуса на ястията. Времето литнало неусетно. Приготвили се за лягане. Картините на вкусни пилета останали запечатани в съзнанието, а в устата стоял горчивият вкус на глада. Легнали си и тежки кошмари връхлетели бедните младежи. Младоженецът сънувал как устата му се пълнят с вкусно, крехко пилешко месо. Но в същото време гладът се усилвал и колкото и да се хранел, все оставал гладен. След първоначалните опити да се наяде с пилешко, над главата му закръжали странни черни птици, които го връхлитали агресивно. Сякаш всички заклани пилета възкръснали и искали да си отмъстят. Едвам дочакал утрото. Когато всички станали, били омърлушени. Разбрали, че сънували почти едно и също. След кратко съвещание решили, че постенето не подхожда особено на сватбено пътешествие, колкото и да са добри намеренията. Но нали правели първите си крачки... Как да им се сърди човек?

Дошъл още един приятел и мъжете решили да отидат за боровинки. Жената останала да се пече и си почива. След един сериозен поход приятелите се върнали с пълни кофи боровинки. Младата невяста ги посрещнала развълнувано и заразправяла на мъжа си как изневиделица се появили шайка млади овчари, а тя от страх се залостила в автобуса. Очевидно единствено Божията милост опазила булката от разюзданите мерзавци. Опазила и младия съпруг да не грабне брадвата и да посече нечестивата сган...  От този момент – никакво разделяне. Изтекли гладко няколкото дена и дружинката поела на обиколка в околните села. Красиво и примитивно. Нямало многозвездни хотели. Нямало спа процедури. Имало обаче радост и веселие. Наслада от всичко, което правели заедно.
Свършило неусетно сватбеното пътешествие и поели към дома. Но тогава започнал сериалът "На всеки километър". Послушният трабант започнал да хвърля къчове. На почти всеки километър пукал гума и двамата мъже приятели станали специалисти по лепене на гуми. Станали толкова добри, че чакали с нетърпение гумата да гръмне отново, за да я залепят. Всичко завършило щастливо. Оставило дълбок отпечатък и спомен в младото семейство.
Минали години. Даже цели двадесет и пет. И ето ги героите отново на път към Рила и Пирин. По-скоро към Пирин. Двадесет и пет години по-късно картината е различна. Няма го трабантът. Пътищата гладки. Гумите здрави. Няма го примитивния автобус. Няма придружители. Хотелът със звезди в короната. Леглата удобни, банята луксозна. Басени, сауни... Изобщо на празничния пакет с големи букви стои надпис  - "ЩАСТИЕ".

Колко наивно! Щастието го няма в басейна. Няма го и в сауната. Няма го на връх Вихрен или край езерото Окото. Като че ли е в стария трабант...
Истината е, че го няма и там. Нито в разкапания автобус, нито в боровинките...
Когато в сърцето обитава любовта, и най-разтраканата таратайка се превръща в луксозна лимузина. Обикновената поляна става най-меко ложе. Небето се превръща в топла завивка. А звездите не светят в короната на хотела, а в косите на хората, които могат да обичат.
След двадесет и пет години, преживени заедно, това, което задържа двама съпрузи, не е нищо друго, освен Любовта, която ги е събрала в началото.

Истинската любов се доказва не в благополучието, а в изпитанията. Когато човек е богат и силен, приятели много. Но когато падне... приятели где сте? Остават онези, които обичат.
Искам да благодаря на моята съпруга, че остана до мен през всички тези години. Благодаря и на приятелите, които останаха приятели.

Любовта е силна като смъртта. Ревността е остра като преизподнята, чието святкане е святкане огнено, пламък най-буен. Много води не могат угаси любовта, нито реките могат я потопи; Ако би дал някой целия имот на дома си за любовта, Съвсем биха го презряли.